Уолстрийт

Една от най-оживените улици в Ню Йорк.

Гост

Вървях по “Уолстрийт”.Както обикновено, улицата бе претъпкана, а трафикът ужасен.Беше пълно с забързани минувачи, а аз за пореден път се питах какво търся тук.Отговорът изплува в съзнанието ми още преди да спра да си задавам въпроса-нуждаех се да помисля...

Оглеждах се,и надувах клаксона,за да се подместят тези пред мен,беше ужасно тъпо да попадаш в задръствания.Реших да се откажа от това да преследвам задълженията си и да си почина малко от този тъп и натоварен ден.Паркирах колата си,на платен паркинг,както винаги трябваше да си платя достатъчно за да може колата ми да остане там около 15 - 20 минути.Огледах се и тръгнах къд една пейки,където сега стоеше едно момиче,затворило ле в себе си и мислейки,явно за проблемите си.Приближих се и я погледнах.
-Здрасти,това място до теб свободно ли е? - попитах я,тя кимна и аз седнах. - Аз се казвам Тайлър Лонтър,от Ню Йорк съм,ами ти?

Гост

Бях седнала на една пейка, потънала в мисли.И може би за това не забелязах, че има някой до мен, докато този "някой" не ми се представи.Казваше се Тайлър Лотнър.Аз учудено се обърнах и видях красиво момче с леко тъмна кожа.Усмихнах му се и му подадох ръка.
-Аз съм Пейдж Купър, приятно ми е-чудех се какво друго да кажа, но за щастие Тайлър ми спести главоблъскането.Обясни ми, че е от Ню Йорк, а и също ме попита от къде съм.
-И аз съм от тук-облегнах се и забих поглед в краката си.Не знаех как би следвало да продължа разговора.
-Харесва ли ти в Ню Йорк?-запитах аз с лека тъга в гласа...

Погледнах я,тя беше ужасон симпатична,тоав много ме предразположи да говоря с нея спокойно.
-Ами,мисля че е хубаво,тук има доста известни личности с които да се стрещаме и да им искаме авфографи.Наистина е много интересно и приятно тук. - усмихнах `и се. - Ами на теб харесва ли ти тук?

Гост

Тайлър ми обясни, че тук му харесва, защото било пълно с известни личности, от които можеш да вземеш автограф.Засмях се и го погледнах.Беше доста симпатичен.Леко тъмната му кожа беше в перфектно съчетание с шоколадовите очи и абаносовата му коса.Той ме попита на мен как ми се струва тук.Сведох поглед и се заиграх с ципа на чантата ми.
-Амииии...-казах неопределено аз.-Наистина е доста красиво, но е прекалено шумно за вкуса ми.Предпочитам тихите и спокойни места.Преди живеех в едно малко градче далеч от тук и просто свикнах с него.Обаче ми се наложи да се върна в Ню Йорк.
Не исках да се задълбочавам в подробности около историята ми.Това само щеше да ми причини болка.Отново погледнах Тайлър.Исках да разбера повече за него и сега беше най-удобният случай.
-Разкажи ми за себе си...

Край! Най-сетне край! Мразех тези досадни лекции...Добре, че бяха свършили..поне за днес..Всъщност, ако се замислех, имаше нещо, което мразех повече и от тях..повече дори от учителката по висша математика...И това "нещо" се наричаше: Бандата на Ерик.. А аз си мислех, че вече няма да има подобни глупости. Намръщих се и се опитах да прогоня така наречената "банда" от мислите си.. Точно сега нямах никакво желание да се сещам за тях..
Лутах се безцелно безцелно из уличките, чудейки се дали да се прибера вкъщи или да прекарам следобеда си както обикновено: Сам, на най-отдалечената пейка в парка...
Явно второто нямаше да стане...За пръв път, откакто идвах тук, пейката беше заета.. Приближих се и забелязах едно момче и едно момиче. Най-вероятно бяха двойка.
Продължих напред, без да им обръщам внимание, не ми се занимаваше с тях...
- Ааа.. - чух нечий глас и след секунди осъзнах, че съм се блъснал в момичето, което явно бе станало от пейката, без да забележа..
- Оо..Много съжалявам..Добре ли сте? - попитах аз с равен глас, стараейки се да прикрия емоциите си.

Гост

Изведнъж се сетих, че трябва да тръгвам.Нищо...поне си поговорих с някого.Обърнах се към Тайлър и му се извиних, като обясних, че имам спешна работа.Станах от пейката и му пожелах приятен ден.С такси щеше да ми отнеме доста време да стигна до където и да било, за това реших да повървя пеша.Но в този момент някой се блъсна в мен.С моите два леви крака... веднага се озовах на земята.По дяволите...Вдигнах ядосан поглед към човека, който ме беше блъснал.Е, не по негова вина бях паднала все пак.Той ми се извини и ме попита дали съм добре.Станах от земята и изтупах якето си.
-Да...добре съм...благодаря!Няма проблеми...Ами...Вие?

Какво??! Тя наистина ли ме питаше дали съм добре?! Та аз едва не я съборих на земята, а тя се интересуваше дали съм добре?! Внезапно ме обзе пръстъп на неубоздан кикот. Опитах се да сдържа усмивката си, но не успях и избухнах в смях. Сигурно бях направил "чудесно" първо впечатление...
- Да, добре съм - отгворих аз на въпроса на момичето...
При друго обстоятелства може би щях да си помисля, че определено си заслужава да опозная човек като нея, но сега, незнайно защо, не ми беше до това..
Обърнах се и понечих да си тръгна, когато усетих студеното докосване на нечия ръка върху рамото си.. Момичето.. Явно все пак щях да остана..

Гост

Момчето явно намери нещо смешно във въпроса ми, защото след една кратка усмивка, избухна в смях.Повдигнах иронично вежди, докато чаках да ми даде смислен отговор.Най-накрая момчето ми обясни, че е добре.След това се обърна...определено искаше да си върви, но аз нямаше да оставя нещата така.Сложих ръка на рамото му...той се спря и след кратък размисъл се извърна към мен.
-Аз съм Пейдж...приятно ми е!-казах аз и му подадох ръка.

Все още не можех да разбера какво това момиче...всъщност май вече трябваше да я наричам Пейдж...иска от мен. Обикновено хората се чудеха как да ме отбягнат, а тя просто...сложи ръка на рамото ми и се приближи.. Какво ли се учудвах? Това нямаше да трае вечно. Все пак какво знаеше това момиче за мен? Най-вероятно след няколко дни тя ще ме помни само като странното момче от парка...
Погледнах я и понечих да се представя, но...Какво щях да 'и кажа? "Здрасти, аз съм Джони и всички ме отбягват. Така е, защото съм малко странен..А да, и може би защото не познавам семейството си" Изключено! ...
- Приятно ми е..Пейдж.. - промълвих, но за миг останах безмълвен, неспособен да довърша... - Аз съм Джони - успях все пак да довърша...

Както си вървях по Уолстрийт , загледана във витрините на магазините изведнъж чух някой да ме вика . Беше сестра ми Пейдж , сякаш не я бях виждала от векове ..
- Пейдж.. ?! Какво правиш тук? - попитах аз радостно
Не я оставих да отговори и веднага зададох следващ въпрос:
- Това ли е новият ти ПРИЯТЕЛ ?!
Тя се смути .. разбрах , че съм сгафила.
- Ами .. ние току-що се запознахме .. - каза момчето.
- Оо .. аз .. съжелявам. - измънках , гледайки надолу.
Никой от нас не знаеше как да продължи и да излезе от неловката ситуация ..
Вдигнах очи и погледнах момчето .. беше ослепително красив - помислих си , но ако и сестра ми си мисли същото ?! ..

Новият 'и приятел? Сестра 'и? Каквооо? Всичко се случваше прекалено бързо.. Изведнъж отнякъде се появи едно непознато момиче и размаха ръце към Пейдж, все едно бях приятелки, които са били разделени с години... Е, поти бях налучкал... Красивото момиче се оказа сестрата на моята нова познайница.
Забих поглед в земята, чудейки се как да се измъкна от неловката ситуация. Само няколко месеца преди да се преместя тук планирах как да завъртя главите на всички момичета в новия град, а ето че в момента се намирах в компанията на две от тях и не правех нищо по въпроса...
Вдигнах очи и усетих пронизващия поглед на непознатото момиче...Какво ли си мислеше в момента?..Бих дал всичко, за да разбера...
Дарих я с ледена усмивка и побързах да 'и се представя:
- Казвам се Джони.. А Вашето име?

Не след дълго той ме дари с една ослепителна усмивка. Представи ми се и попита за моето име.
- Аз съм .. Ейми - заекнах .
Не бих и мечтала да ме заговори такъв изискан красавец.
Пейдж вдигна поглед и изглежда не беше доволна от запознаването ни ..

Само преди час се опитвах да избягам от досадниците в училище, непропускащи да се присмеят на "странника", а сега бях в компанията на две прекрасни момичета... Що за шантав ден... Дали учеха в същия колеж? Едва ли..Ако беше така май изобщо нямаше да си губят времето с някой като мен... А и щях да съм ги виждал..Може би бяха поредният номер...Нямах нужда от много време, за да се досетя кой би направил подобно нещо..Всъщност какво значение имаше? В края на краищата и двете бях тук...с мен. Защо ми трябваше да развалям всичко с глупавите си подозрения?
Двете... Как можех да се тревожа за това, при положение, че истинския проблем беше толкова очевиден.. Хвърлих бърз поглед към момичетата и забелязах начина, по който Пейдж гледаше сестра си... Доста по-различен от този, с който я посрещна.
- Е..тук ли ще стоим цял ден? - заговорих аз, в опит да предотвратя това, което беше на път да се случи...

Сестра ми не спираше да ме гледа някак странно. Когато бяхме малки често получавах такива погледи , когато вземех някоя от куклите 'и.
Може би си мислеше , че сега ще взема нещо друго ..
А може би и аз това исках .. какво можех да направя .. Не може все тя да получава готините момчета .. Ядосах се и се натъжих едновременно. Аз също започнах да и хвърлям гневни погледи. ''Разговаряхме'' чрез погледи дълго време , когато усетих , че на новото момче му става неловко ..
След миг той реши да наруши мълчанието , попита ни дали ще стоим цял ден на Уолстрийт.
Изчаках Пейдж да отговори , но след като тя не го направи .. :
- Може да се отбием в мола?! - предложих и се усмихнах широко , гледайки Джони право в очите .

Eйми се загледа въпросително в сестра си, сякаш чакаше нейния отговор, но той не последва... Явно решила да вземе нещата в свои ръце, тя се обърна към мен, хвърли ми още един пронизващ поглед и предложи да се отбием в мола... Отклоник очи от нейните и усетих как ледени тръпки преминават по цялото ми тяло... Имаше нещо в това момиче, което ме караше да се чувствам, сякаш... Не можех да го призная дори пред самия себе си.. Просто нямаше начин да е истина... Всичко това отдавна беше минало, а аз нямах намерение да оставя спомените да ме погълнат...
Отново се бях разсеял.. А, да, ставаше дума за мола. Като се замислех, не изгрях от желание да се блъскам в тълпи от неспирно мърморещи хора, въпреки че Пейдж изглежда нямаше нищо против. Сега беше моят ред да се намеся..
- Знам едно по-добро място... - промълвих аз и ги поведох към плажа. Ако имахме късмет щяхме дори да успеем да хванем залеза...

п.п: Пишете направо там.

Бях излязла от следкарницата и вървях по Уолстийт.Носех многото торби с ненужни дреха за които бях похарчила много пари с надеждата да се почувствам по-добре ,дори щастлива, но тези планове се оказаха неуспешни.
Бях се замислила за миналото и за сега и ,че когато този мъж се появеше в живота ми всичко ставаше хаус.Той беше единствения ,който беше разбивал сърцето ми и то не веднъж ,а цели два пъти.
Докато размишлявах оглеждах и витрините на магазините.Тогава видях Крис на отсрещния тротоар.Без да се замисля тръгнах към него.Той беше с кръб за това леко докоснах рамото му и след като се обърна казах:
-Хей!Изненада!-и се засмях.

След като се прибирах от плажа,вобще не влязох в къщи.Оставих багажа си там и излязох.Нищо че бях само по един черен потник и къси панталони,които бяха подходящи най-вече за плажа.Вървях по улицата и оглеждах витрините.Нямаше да си купувам нищо,но просто нямаше какво друго да се прави.Естествено,беше натоварено,улиците бяха с постоянно движение на коли,а тротоарите препълнени с хора.Някой ме пипна по рамото и аз се обърнах.Видях Брук,с която се бях запознал в мола
-Хей...как си?

-Добре ти?-усмихнах се и добавих:
-Ъм за оня път ... извинявай за държанието на ..ъм приятеля ми.-исках да му стане ясно ,че Алекс не ми е гадже,но не знам дали ме разбра.
-При теб нещо ново, интересно?-попитах и тръгнах с него.
Продължих да вървя в неговата посока.Аз нямах планове да ходя никъде.
-Ти накъде си тръгнал?-исках да разбера дали му преча за да знам дали да продължа да вървя с него.

-Няма проблем за приятеля ти,извинявай че избягах така имах спешна работа,иначе съм добре,нищо интересно при мен,всичко е нормално.Бях на плаж,както виждаш съм по потник и къси гащи,дори не се преоблякох и реших да се поразходя.Манхатън е едно депресиращо място-казах аз и се усмихнах.Вървяхме с бавна крачка,не бързахме за никъде.
-А,ти...накъде си тръгнала?

След като наблегна за облеклото си ,нямаше начин да не разходя погледа си по него и да го задържа на мусколитр му ,а след това и върху перфектните черти на лицето му.
-Малко шопинг.-засмях се и повдигнах леко торбите.
Вървяхме бавно и мълчахме ,докато не казах.
-Ъм ,ако не си зает можем да се отбием да пием по едно ...у нас.-за нищо на света нямаше да кажа бара на Алекс.
На езика ми бяха и да кажа някои други неща от рода на, ''Може и да ти направя едно ревю с покупките",а от тона ми щеше да се разбере ,че говоря не за дълги коктейлни рокли ,а за къси дантелени нощнички и бельо.
Ужас какво ме прихващаше.Всеки път ли трябваше да флиртувам с него...е, явно да.Сякъш някаква външна сила ме караше да правя това.

-Aми...щом ме каниш,няма да откажа,а и трябва да ти се реванширам за последния път...пък и може да ми покажеш дрехите си...едно малко модно ревю-леко и намигнах и сложих небрежно ръце в джобовите си.Вървяхме по пътя и си говорихме непринудени неща.Тя сякаш флиртуваше с мен ,а аз напълно отвръщах.Все тая...какво толкова,не правим нищо лошо.Хората ме заглеждаха заради вида ми,бях леко изгорял с дрехи,неподходящи за излизане,обаче ме домързя да се преоблека...Тръгнахме към дома на Брук...
П.П пиши направо там

Ставаше късно, но още нямах намерения да се прибирам. Беше ми приятно да се разхождам, въпреки че на Уолстрийт беше пренаселено както винаги. Хората едва се разминаваха, но на мен това не ми правеше особено впечатление, бях потънал в мислите си и просто вървях, без да знам накъде. Е .. все пак стараех се и да не отнеса някого по пътя си ..
Денят беше наистина ужасен. Прекарах го в търсене на някаква работа и след като не открих нищо, сега бях в ужасно настроение. Най-сетне стигнах до някаква по-тиха и по-спокойна част на тази улица, започнах да търся с поглед свободна пейка, на която да се настаня. За съжаление нямаше такава. Единствената възможност беше да седна на пейката в края на улицата, на която седеше някакво момиче. Ами аз не бях срамежлив, ново запознанство нямаше да е излишно и наистина имах нужда да поседна някъде .. Отидох и действах направо:
- Здравей, може ли да седна при теб? - попитах момичето и се усмихнах.

Имах нужда да остана за малко на място,където да мога да чуя мислите си.Всичко това започваше да ми писва.Омръзна ми от хора,които си мислят,че знаят кое е най-добро за мен и от такива,които се опитват да ми втълпят,че трябва да се върна в Англия и да ме изпратят да уча в Оксфорд.
Докато в главата ми се вътяха подобни гневни мисли някой ме прекъсна:
- Здравей, може ли да седна при теб?
Попита той и се настани на пейката.
- Вече го направи. - отвърнах.
- Много бързо започваш с любезностите..
- Просто не ми е ден..или по-точно не ми е година и си търся на кой да си го изкарам . -измърморих.