Гората

Тъкмо се бях примирала с факта, че ще умра и на ум се молех на Бог за последен път...добре де, молех се някой да намери Так жив и да го заведе при Тик, а после някой да се грижи за тях и за обувките ми...май си беше чисто богохулство да се моля за подобно нещо, обаче в този момент мислиш само за най-важните неща в живота си, нали?!
Боже, ама аз съм била много самотна. Преди смъртта си мисля за кучетата и обувките си, като нищо някой ден ще свършка като побъркана старица без съпруг, деца и каквото и да е било семейство. Ще живея в голяма къща, от която децата ще бягат и ще целят с яйца и тоалетна хартия на Хелоуин. Ще имам трийсетина котки и около двайсетина кучета, а когато умра те ще ме изядад и никой няма да разбере, че побърканата самотна старица е мъртва. Пред входната ми врата ще се трупат писма и вестници, а децата ще продължават да заобикалят къщата ми от далече...
- Не искам да умра самааа. - изхленчих, а на фона на мечката пред мен това беше абсурдно. Дефакто не бях сама, Джони беше тук, но аз имах предвид друго сама.
После нещата се развиха бързо и в единия момент докато си мислех, че вече съм умряла, в следващия мечката изръмжа провлачено и избяга в гората.
Наведох се напред опирайки ръце на коленете си и вдишах дълбоко свежия въздух.
- Вече си мислех, че съм пътник. - измърморих и вдигнах поглед към Джони. - Благодаря ти, че я разкара.

- Так! - изписках щастливо и паднах до колене пред кучето. - Миличък, знаеш ли как ме изплаши? - попитах гя галейки го зад ушите. - Направо изкара акъла на мама, да знаеш. - продължих и го целунах по главата, в следствие от което ми действие се нагълта с косми, но нищо.
- Никъде няма да ходиш повече, мислех че си изяден от мечка. - нацупих му се, а след това хванах кашиката, която още висеше от нашийника му и я навих един път на ръката си.
Изправих се и изтупах дънките си, е то вече имах кални кръгчета, но голяма работа, чифт дънки няма да тръгвам да умирам заради тях. Макар модел не бях чак толкова суетна както останалите си колежки. Те направо изпадаха в несвяст когато кичур от косата им не е на мястото си. Ако сега някоя от тях ме видеше...мръсна, изподрана, с коса като гнездо, със сигурност щяха да ме обвинят в...нещо и да ме замерят с обувки, спирали и чарвила докато умра. Хех.
Погледнах към Джони и останах така загледана в него за известно време. Не знам защо, но намирах нещо различно в него от цялото време прекарано от запознанството ни до това място тук и сега. Вероятно аз се бях чалнала, но както и да е.
- Да се връщаме на онази поляна. - прозвуча малко като хленчене, но какво да се прави.
Успяхме да си пробием път между дърветата и храстите и в крайна сметка се озовахме на онази поляна до езерото, където ни беше отвел Так. Ох, ако не го бях послушала щеше да има по-голям шанс да се измъкнем от това място, ама айде свърши вече.
Седнах на тревата и едва сега когато бяхме на открито, а не сред дърветата усетих ледения вятър, който направо ме прониза. Бях само по потниче, ама какво да се прави, не бях предвидила да се загубя в гората, че да знам да си взема връхна дреха.
Так седна от едната ми страна, а аз се подпрях на него надявайки се козината му да ме стопли.