Гората

Поредния скучен ден...
Поредната скучна седмица...
Поредния скучен месец, ако трябваше да сме точни...
Да, ставаха прекалено много повторения, но какво от това?! Това бе единствената дума, която успяваше да опише съвсем точно сивото ми ежедневие.
Загледан в калните в изключително "интересните" си обувки ( които между другото ставаха все по-кални с всяка моя следваща крачка ) навлизах все по-навътре и навътре в гората...
И не, нямах никаква идея къде отивам...
А и какво значение имаше?! Единственото, с което бях наясно бе, че най-вероятно няма да намеря пътя обратно..
И още по-добре като се замисля. Нямах никакво желание да се връщам...
Леките ми стъпки отекваха из утихналата гора, катеричките прескачаха уплашено от дърво на дърво, изплашени от появата ми, а птиците дори не се чуваха. Вероятно и те се бяха изпокрили... Но и това не ме интересуваше особено.. Обичах тишината...
След още няколко минути вървене на пътя ми се изпречи един огромен камък.. "Хм, защо пък не?", помислих си и тупнах на земята до него. По-нататък едва ли имаше нещо различно... А и бях стигнал достатъчно далеч...
Тук нямаше шанс да ме намерят.. Не че някой ме търсеше...

Сега една задачка с повишена трудност. Какво, по дяволите, правех аз в гора? Отговор - разхождах се в парка с Так, но прокелтия мастиф се откъсна от каишката си и побягана през глава след някакъв си подивял заек. Не стига това, ами се намърда и в гората, която аз години наред отбягвам. Там беше кално, мръсно и кой знае какво може да се крие и от къде ще ме нападне откачен убиец с кирка и маска на миньор...Добре де, гледам много филми, знам. И спорех със себе си и това го знам.
Хванах се за главата и поклатих глава.
- Так? - извиках. - Так, ела тук момче. - продължих и се придвижих нагоре към някакви храсти зад, които се чуваше шумолене.
Надикнах отзад и забелязах Так до някакво непознато момче. Приличаше ли на откачен убиец? Ох, не мисля. Фюх, нямаше да си умра в гората заровена под няколко листа, а после от агенцията да ме издирват и Виктория да лудне, че една от Ангелите е мъртва.
- Ъх, съжалявам. Не хапе, обаче все ми бяга. - измърморих и се приближих да сложа каишката на Так.

Уфф... Това с какво го бях заслужил?!
Стоях си аз съвсем спокойно.. Държа да отбележа, че не пречех на никого ( може би това се дължеше на факта, че тук нямаше никакви хора, но това не променяше нищо )... И изведнъж от храстите се появи някакво куче и скочи точно върхи мен, успявайки да ме събори в калта.
На всичкото отгоре вече успя да ме оближе целия..
Отново уффф..
Всичко трябваше да се случва винаги на мен, нали?! Защо по-рано не се досетих, че няма смисъл да идвам тук, след като лошият ми късмет ме следваше като буреносните облаци над главите на анимационните герои, където и да отидех.
Естествено... Как можах да си помисля, че по-зле не може да стане?!
Кучето нямаше как да се разхожда само из тази част на гората..
"Так, Так, ела тук!" - виковете, идващи от.. незнайно къде... не закъсняха да оправдаят предчувствието ми.
Скоро се появи и някакво момиче, което никак не изглеждаше очудено от факта, че стоях до кучето й, целият озапан в кал.
Тя набързо измърмори някакво извинение и извика домашният си любимец... След дъжд качулка му се казваше на това, но както и да е.
- Няма проблем... - отговорих спокойно аз и направих гримаса, наподобяваща усмивка, стараейки се да не показвам истинското си настроение.
Какъв бе смисълът да се карам с нея? Тя и без това не можеше да върне нещата назад...

След като вързах Так забелязах, че момчето е окаляно буквално от главата до петите. Естествено погледнах булмастифа възможно най-лошо, а той сведе виновно муцуна към земята. Боже, защо трябваше да е толкова сладко това проклето животно. Винаги ми създаваше проблеми, но сърце не ми даваше да го подаря на някой. В крайна сметка реших, че е било по-добре да го бутне в калта и да го оближе отгоре до долу, отколкото да го захапе и да му откъсне парче месо. Което можеше да направи с лекота, но не е обучено да хапе, въпреки че му беше в кръвтта, нали е ловджийско куче...дам, куче което на две лапи ставаше около 2 метра да не говорим за килограмите му, които надвишаваха 2 пъти моите.
Разклатих глава за да се върна в реалността. Момчето изглеждаше така сякаш е ял лимони за закуска. Имаше една кисела гримаса и още по-киселата усмивка не можа да прикрие раздразнението му.
- Так, извини се. - казах му, а той като голям умник се обърна към момчето и легна по корем, а след това скри муцуна в лапите си.
Ухилих се широко горда от факта, че съм го обучила добре, обаче от страна на момчето реакция не се видя.
Изпуфтях.
- Виж, наистина съжалявам, че е скочил върху теб, но е обичлив и налита на всички. - повторих извинението си аз.
Май беше напълно излишно де, едва ли го интересуваше.

- Наистина няма проблем... - повторих отново аз, но този път за разлика от първия май дори го мислех..
Момичето изглежда наистина съжаляваше, а и както вече установих - не можеше да върне времето назад.
А и в интерес на истината кучето беше хубаво...Определено можех да му простя. Всъщност чак сега успях да се загледам по-внимателно в него... Е, какво да се прави, преди бях прекалено зает да се ядосвам. Изключително ненужно хабене на енергия, но ако някой се бе опитал да ми го каже няколко минути по-рано, не ми се мислеше какво би могло да се случи с него...
Изправих се и с няколко неспокосани движения се опитах да изчистя калта от дрехите си, но тя явно бе решила да бъде упорита и отказваше да слезе от якето ми, а какво оставаше за дънките, които фактически бяха поели по-голямата част от "удара"..
Е, винаги можех да го погледна и от друга страна... Поне щях да бъда оригинален. Съмнявах се, че много от хората, които бе вероятно да срещна по пътя за вкъщи щяха да бъдат от главата до петите в кал.
Обикновено тази мисъл би ме ядосала още повече, но сега, неясно по каква причина, дори ми стана смешно.
Потиснах усмивката си и отново заговорих непознатата...
- Джони Болдерн Ван Арнройд - представих се, развеселен от очуденото й изражение.. Такива имена не се срещаха много често.. - Можех да ми викаш просто Джони.
Това последното беше напълно излишно... Тя едва ли щеше да тръгне да ме нарича с цялото ми сложно име, което някой хора се затрудняваха даже да произнесат... Но аз нали си бях инат, непременно трябваше да го кажа... Кой знае какво смахнато впечатление и бях направил вече...

"Джони Болдерн Ван Анройд. Джони Болдерн Ван Анройд. Джони Болдерн Ван Анройд". Повторих си го няколко път наум, не за друго ами просто ми харесваше как звучи, макар че ако тръгнех да го казвам гласно вероятно щях да го объркам и да стана за смях. Е, просто щях да се въздъжам от излишно споменаване на цялото му име и готово. Лесна работа.
"Джони Болдерн Ван Анройд." повторих на ум и се изкисках леко.
- Харесва ми името ти. - казах му искренно и се усмихнах. - Алисън Дилорентис. - представих му се на свой ред и добавих. - Просто Али, иначе си просиш боя. - усмивката ми се разшири.
- Ти не гледаш много каталози за женско бельо, нали? - попитах го, а той ме погледна объркано. Засмях се на този поглед и поклатих глава. - Няма значение. - махнах с ръка. Никога не очаквам да ме познаят по улицата, така де всички гледат дрехите никой не се заглежда в модела, който ги носи.

Хм, пропусках ли нещо?
Не си спомням да бях изпуснал някои от думите й... Тогава защо не разбирах за какво по дяволтие говори?
Стана ми още по-смешно. Това момиче... грешка. Али ( както вече бях разбрал, че се казва ) определено влияеше зле на малкото мозък, който се подвизаваше в главата ми.
- Ти си модел на бельо, така ли? - изтърсих изведнъж аз.
Прозрението ме бе осенило с известно закъснение, нооо 'по-добре късно, отколкото никога'.
Не всеки ден си запълвах времето с разглеждане на каталози за женско бельо, съответноо.. нямаше как да знам за нея, но тя май вече бе наясно, затова сметнах за ненужно да й го казвам...
- Тогава какво прави... момиче като теб... тук.. Освен, че се опитва да укроти немирното си куче? - засмях се отново..
Тцц... Къде ли се бе скрило лошото ми настроение? Нее, нее, не се оплаквах от липсата му, разбира се, и без това пътуваше толкова рядко... просто се чудех.. Хаха, както и да е, вече дори си говорех сам...

Засмях се.
- Всъщност не само на бельо, но Виктрия ме избира предимно за това. Аз съм от...хм, кхъм Ангелите на Виктория Сикрет. - като го кажех на глас винаги ми ставаше доста смешно и още не можех да го проумея, дори не можех да нарека себе си модел, нищо че ходя по ревюта и тем подобни.
Разтърсих глава, че като се замислях по толкова много време отстрани изглеждаше сякаш русото е точно моя цвят коса. Така де, не бях естенствена блондинка, но като гледах тъпо приличах точно на една от онези много кухите.
Отново разтърсих глава.
- А какво ще рече "момиче като теб"? - попитах го скръствайки ръце пред гърдите си. - И нищо не правя, разхождах Так, а той подгони един заек.

Aнгелите на Виктория Сикрет?!
Ако преди не схващах за какво ставаше дума в предното изречение, вече бях загубил целия смисъл на нещата, които говореше....
Каква странна ирония.. Обикновено пропусках чуждите думи покрай ушите си и въпреки това разбирах какво ми говорят, а сега слушах възможно най-внимателно, а имах чувстовото, че ми говорят на...хм...науруански ( имах някакви смътни спомни за съществуването на този език..)
- А какво ще рече "момиче като теб"? - попита тя, естествено не и без да направи добре познатия на всички жест на скръстване на ръце пред гърдите...
Лично аз все още не бях успял да си обясня какво трябваше да значи и защо присъстваше в държанието на абсолютно всички момичета... но щом не можех значи не бе важно...
- Добър въпрос... - та аз дори не знаех защо го бях казал. Трябваше да се отуча от това да изтърсвам първото нещо, което му хрумнеше.. въпреки че така наистина бе много по-лесно.
- Трябваше да ме попиташ по-рано...Имам вредния навик да забравям какво и защо съм казал, веднага щом думите излязат от устата ми. - свих рамене. Така си беше, колкото и глупаво да звучеше...

- Аха. - кимнах няколко пъти присвивайки очи, а след това отпуснах ръце покрай тялото си. Така де, вече не гледах "лошо" и не се опитвах да го "съдя" заради начина по, който прозвучаха думите му.
Погледнах към Так, който беше легнал на земята и сега целия беше покрит в кал, направо ми стана лошо когато в главата ми се изрисува сцената, в която сме в банята и аз се опитвам да го изкъпя, а в крайна сметка пяната от кучешкия шампоан и цялата вода от ваната се изливат върху мен.
Може би трябваше да го изкъпя с маркуча горе на покрива...хм, не беше лоша идея. Банския, гъбата, шампоана и маркуча. Малко ще има на къде да тича, но ще се справя с къпането, а върху мен ще има по-малко последици.
Осъзнах, че отново съм изпаднала в онова дълбоко замислено положение, което само ме изкарваше по като бавноразвиваща се или с една дума - блондинка.
- Може ли да те помоля нещо? - попитах го и осъзнах, че въпроси като този или като "може ли да ти задам един въпрос" са много глупави, а често се използваха в ежадневието. Абе ние хората трябваше да се отучим от подобен начин на говорене.
Разклатих глава и продължих.
- Случайно да можеш да ни изкараш от тази проклета гора? - зададох въпроса си. - Обувките ми се съсипаха. - добавих и направих една тъжна гримаса готова да ревна за чифт обувки.

Следващия добър въпрос...
- Хахах.. Мислиш ли, че ако знаех как да се измъкна от тази гора, щях да си вися самичък пред този голям и хм.. студен камък?!
Е да, всъщност бях дошъл чак дотук с единствената цел да забравя за всичко и всички и поне за малко да остана насаме с мислите си. Но пък тя нямаше как да го знае, а и аз не исках да й го казвам...
Колкото до другия й проблем... Не знаех какво значи за един Ангел на Виктория Сикрет да съсипе обувките си, но лично на мен не ми се струваше особено сериозно произшествие. В края на краищата още след няколко часа щеше да има възможност да си купи нови...
Но какво ли разбирах аз, обикновенето нормално мислещо момче, от такива неща?! Изобщо не си струваше да се затормозявам с тези, достъпни единствено за странното момичешко съзнание, глупости...
- Все пак бихме могли да се опитаме да открием пътя... Ако не успеем.. Е, тогава наистина не знам какво би могло да се случи.
Свих рамене... Това беше най-многото, което можех да направя..

Хмм...Имах куче до себе си, което се водеше спасително не се ли предполагаше, че трябва да опитам да го използвам да намерим път наобратно.
- Хей, недей така. Всичко може да се случи в една гора. - намигнах му.
Ох, на мен ли ми се струва или това не прозвуча по начин, по който го казвах всъщност го казах.
- Ще опитам нещо. - казха и приклекнах пред Так. - Так, момчето ми, ще намериш ли пътя на обратно? - попитах го. - Хайде момче, обратно вкъщи. - добавих и хванах каишката, а Так пое на някъде.
- Ей, май се получи. - казах на Джони и се ухилих, а след това политнах на една страна и тръгнах след кучето. - Хайде. - подканих Джони да върви с нас. И вървяхме...доста, накрая се озовахме до някакво си езеро.
- Това не е вкъщи. - измърморих, а Так се наведе да пие вода. Тупнах се на земята в тревата и скръстих ръце.
- Май само ни загубих допълнително.

Ето че отново допусках същата грешка... Мислех си, че по-зле не може да стане, но за сметка на това пък винаги можеше по-добре. Кога ли щях да се науча да не бъда такъв.. ъъ, какъв всъщност? Оптимист май не бе подходящо, когато ставаше въпрос за мен... Аа да - наивен.. точно наивен.. Още от малък си бях такъв..
Едно от най-лошите ми качества.
В края на краищата в момента се намирахме на някаква полянка... за която не знаехме абсолютно нищо..
И ако преди имахме някакъв шанс да се измъкнем, то сега той бе почти изчезнал...
- Явно кучето ти няма голямо желание да се прибира - засмях се аз.
Започваше да се стъмва... Беше ми смешно, като си мислех, че най-"лошото", което би могло да стане би било да се наложи да останем тук и през нощта.
А в момента като че ли се случваше точно това... и никак не беше забавно... Въпреки че не ме беше страх...

Засмях се, но в същото време клатех отрицателно глава. Много стар мой навик, така де кой сме смее и в същото време клате глава несъгласен с нещо...абе май го има, не е само при мен.
- Не знам, по-скоро е жаден и вместо "вкъщи" е чул "бягай да намериш вода, че да не умрем от жажда, а в место това изядени от мечка". - заговорих бързо и почти и думичка не ми се разбираше.
- О Боже, не мислиш че тук има мечки нали?! - въпроса беше зададен сякаш питах себе си, но гледах към Джони с ужасен поглед.

- Мечки?! Естествено, че има - това все пак е гора... - изтърсих моментално аз.
Опс... За разлика от обикновено този път бързо осъзнах, че не това бе отговорът, който Алисън искаше да чуе. Тцц.. за кой път днес казвах първото нещо, което ми идваше на ум?!
- Може би ако запалим огън бихме могли да ги задържим на далеч... - продължих в неспкопосан опит да я успокоя...
- Знаеш ли вече е прекалено тъмно, за да продължим... А и ако ще се налага да прекарваме нощта тук, тази поляна е най-подходящото място... - добре де, това последното не го мислех.
Изведнъж усетих някакво странно стържене в корема си... Глад... Чак сега се сетих, че не бях ял от сутринта, ако изобщо парченцето хляб, което бях хапнал тогава можеше да се брои за закуска...
Тя едва ли бе измъчвана от същите проблеми, като се имаха предвид диетите, на които всички модели бяха подложени... Може изобщо да не разбирах от такива неща, но поне знаех със сигурност, че перфекната фигура не се образува от само себе си.
- Едва ли има смисъл да питам... но случайно да си гладна?

Погледнах го и свъсих вежди.
- Дори и да съм какво се очаква да ядем? - попитах го. - Ууу кучето ми може да убие заек и да го опечем. - казах му и се ухилих тъпо. - Добрее, забрави, че съм го казала. Имам навика когато съм притеснена, уплашена, изнервена и да подобни от този род да говоря без да мисля ама изобщо. - поклатих глава и се огледах.
- Не искам да ме изяде мечка...но бих се дала на вълк, обичам вълци. - засмях се. - О, чакай. - изрових от чантата си един шоколад и му дадох.
- Ям непрестанно и винаги имам шоколад или шоколадови десертчета в себе си.

Шокооолаааад!
Спасениееее!
Хахах, май леко попрекалявах, но в момента дори тези оскъдни запаси ми се струваха като...цяла купчина пържоли в нормални условия.
Това си беше доста смело сравнение, но в момента израза "умирам от глад" важеше с пълна сила за моя милост.
Без повече да се суетя грабнах шоколада от ръката й... След няколко секудни от него вече бе останала само половината... малко по-малко от половината, ако трябваше да сме точни.
Ооо! Обикновено си бях несъобразителен, но този път наистина бях прекалил...Алисън като че ли също бе споменала, че е гладна... Погледнах я с извинителна усмивка и и подадох остатъка от "храната".
Край с плановете ми да се правя на джентълмен...
- Съжалявам - промърморих - Ще отида да потърся още нещо...
Не изгарях от желание да обикалям тъмната гора по това време, но нямах друг избор...
- Идва ли ти се с мен? - попитах без особена надежда.

Не взех шоколада, като го гледах беше по-гладен от мен, а и Виктория ме е държала на нечовешки диети та можех да не ям с дни. Разбира се след като тези дни отминеха започвах да си ям много стабилно. Не обичах кльощавите мнекенки в моя бранш, беше си откровенно грозно да им се виждат ребрата или краката им да са с размерите на китката ми. Освен това Бог ми е свидетел, че никога не съм се ограничавала чак толкова много от храната, освен когато бях под наблюдението на Виктория. Ядех си нормално, дори в повече, а калорийте си горях с тренировки и без това тренировките ме отпускаха, а не натовараха.
- Какво ще търсим? - попитах го. - Ябълки....о гъби, може да си опечем, стига да ги разбираш и да не нападнем отровните. - поклатих леко глава и се изправих.
- Идвам с теб, не искам да рискувам докато съм сама да ме изяде мечка. - казах и хванах каишката на Так.

За мое голямо щастие тя не взе шоколада... Трябваше да настоя и да й го дам, но в такива моменти цялата ми тактичност сякаш се изпаряваше. Kак бих могъл да мисля за такива неща, докато гладът ме изгаряще отвътре..?!
А колкото до въпроса с останалата храна... Нямах някакви особено оригинални идеи, но за мой късмет тя ме изпревари с предложението си да намерим гъби.
Усмихнах се на идеята - изключително лесен начин да се отровим.. Но като се замислих установих, че по-добри предложения няма да последват нито от нейна, нито от моя страна..
Значи гъбите оставаха... Ако това, че бях чувал нещо ( неясно какво и неясно кога ) за някои от видовете означаваше, че ги познавам, значи нямаше да има проблеми..
- Е, да тръгваме тогава - чак се стреснах от собствения си безучастен глас. Как можех да съм толкова спокоен...
Поех, без да знам къде отивам, но аз кога ли изобщо бях наясно с желанията си?!
Хм, от листата на дърветата падаха капки вода.. скоро бе валяло.. което означаше, че наоколо няма как да не се намерят поне няколко гъбки.
- Я! - измърморих аз под носа си и откъснах първата гъба. Прекалено много късмет имах.. нещо не беше наред...

- Не! - казха му. - Ами ако са отровни? - погледнах го с леко нацупени устни. - Може да започнем да халюцинираме нещо...че ни изяждат бубулечки, или че огромни паяци ни оплитат в мрежите си. Още по-лошо може да умрем, не ми се умира. - разклатих мощно глава, от което чак ми се зави свят и сложих ръка на челото си.
От време на време такива реплики вадех, сякаш съм в някой филм на ужасите, но наистина бях чувала че има гъби, които ти докарват халюцинации и те карат да се самоубиеш за да се спасиш още нещо релано несъществуващо. Не ми се искаше да умирам.
Усетих вибрация, а няколко секунди след това телефона ми се развъня.
- Как може да съм толкова загубена, в 21 век сме има телефони. Може да се обадя на някой и да ни намерят. - мърморих си докато вадех телефона, но малко преди да вдигна на Миранда телефона изписука на умряло и се изключи.
- Мамка му, да си бях заредила батерията.

Без много да му мисля се наведох, готов да откъсна самотната гъбка, но нечий изплашен вик успя да ме спре веднага. Не, това не бе възможно... Отказвах да го повярвам... Не знаех къде е ТЯ сега, но нямаше как да е в Ню Йорк..още по-малко пък в тази гора..и то точно зад мен... Първо ТЯ не би рискувала да изцапа скъпите си дрешки, обикаляйки между дърветата и второ... ами, просто нямаше как да е тук.
Извъртях рязко глава и обърканият ми поглед срещна този на Али.
О, по дяволите...
Не можех да определя дали се ядосвах или по-скоро се радвах, че не ТЯ бе зад мен... Което и от двете да изпитвах определено беше много силно - усещах как бушуваше в мен и напираше да излезе навън, но аз нямаше да му позволя. Дали Алисън бе забелязала промяната в държанието ми? Най-вероятно...
Отново нахлузих безизразната маска на спокойствието на лицето си, преструвайки се, че нищо не бе станало.
Нима все още я помнех..?!
Мислех, че ТЯ отдавна е вън от живота ми...
Колко ли дълбоко съм се заблуждавал щом нещо толкова дребно успя да събуди в мен всички стари чувства...
Али толкова усърдно рецитираше лекциятя си за халюцинациите, които предизвиквали някои видове гъби, че изглежда изобщо не забелязваше изучаващия ми поглед, вперен в нея. Същите очи, същият настоятелен поглед... Имаше толкова много прилики...
Но като се замисля, на мястото на Алисън в тази ситуация, ТЯ (отказвах да назова името й, дори в собствените си мисли ) щеше да вдигне телефона си и да се обади на някого за помощ.. О, по дяволите, наистина! Как не се бяхме сетили досега?!
- Как може да съм толкова загубена, в 21 век сме има телефони. Може да се обадя на някой и да ни намерят.
......
- Мамка му, да си бях заредила батерията.
Това трябваше да бъде някаква шега..
- Мамка му! - повторих аз, но имах предвид нещо съвсем друго.. Твърде зает бях да се удивлявям на приликите, за да се ядосвам, че последния ни шанс да се измъкнем, се бе проволил.
- Не ме гледай така, дори нямам идея къде е моят телефон.. А и където и да се намира в момента определено не е с мен. - продължих, опитвайки се да не мисля за... това, което бях забелязал преди малко..
- Хей.. я чакай.. нещо не е наред... Къде е кучето ти?

Взрях се в него за момент, забелязала рязката промяна на интонацията в гласа му. Беше малко по-груб от преди малко...ох, тази мойта дарба да вбесявам хората само с пресъствието си винаги се задействаше когато най-малко ми трябва. Като сега например. Точно сега не ми трябваше да вбесявам единственото живо същество наоколо.
- Хей.. я чакай.. нещо не е наред... Къде е кучето ти? - отново се появи една промяна в тона му и не само той, но и въпроса му ме накараха да сключа объркано вежди.
- Как така къде е кучето ми? - попитах го и посочих до себе си без да поглеждам натам. - Ей тук, хайде моля ти се кучето тежи поне 80 килограма не е трудно да го забе... - докато говорих погледнах натам където се предполагаше, че е Так и...БАМ!, проклетото куче пак го нямаше. - По дяволите. - измърморих и тропнах с крак докато от гърлото ми се измъкна провлачено подобие на ръмжене.
- Так, ела тук момче. - извиках и се огледах. - Так, ела тук...ела и ми кажи, че не си изяден от мечка...мамка му, кажи ми че не си изяден от мечка. - паниката в гласа ми пролича рязко при последните думи. - Так? - тръгнах в някава неизвестна посока крещейки името му.

Олеле... Ето на това му се викаше паника.. А аз си мислех.. не, нямаше значение какво си мислех.
Май не трябваше да й казвам за кучето... Е да, нямаше да е по-добре да бях оставил нещата така... Aма аз всъщност нямаше да ги оставям така.. Да бе, все едно щеше да бъде много по-добре изведнъж да започна да се оглеждам и да се надявам, че тя няма да забележи нищо... А да, и да викам "Так, Так!", така че да го чуе цялата гора, но Алисъм да не се запита защо го правя.
Уф как мразех да изпадам в такива ситуации. Нямах много варианти, но все пак бях избрал най-грешния от тях...
Бях длъжен да се досетя, че ще се паникьоса така... Винаги се обвинявах прекалено много..но наистина защо не ми хрумна?! Дори не ми мина през ума, че.. ТЯ би реагирала по същия или поне по подобен начин...
Ама че глупак бях.. вместо да оправех кашата, която току-що бях забъркал, аз расъждавах какво друго съм можел да направя.. евентуално...
Както би казал Дейв от съседния клас - ОМГ!
Е, трудно да си глупав... Можех да споря с всички философи, които твърдяха, че животът на глупавите е лесен.
Ето, отново го правех!
Разсейвах се... и то много...
- Спокойно, дори мечка би се затруднила да изяде Так - отговорих уверено, но намръщената й притеснения физиономия ми показа, че не бе време за шеги.. Въпреки че това за мечката май си бе вярно. - Добре де, съжалявам.. Не беше смешно.. Дори не исках да прозвучи така...
- Ааа! По дяволите! - беше последното, което успях да кажа, преди нещо..голямо да ме повали право на земята...

п.п: Ти реши дали ще бъде мечка или кучето... Aз съм за мечката..

Вървях из гадната, мокра и мрачна гора препъвайки се във всяка малка и голяма издутина по пръстта, като някое дете, което току що се е начуило да ходи, а от устата ми на всяка секунда се откъсваше паникьосан вик гласящ "Так!". Естествено след 10тия път спрях да си поема въздух, понеже усещах болка в гърдите си от недостиг на едно от най-нужните неща за човека.
Тогава и Джони заговори вероятно използвал моментната ми пауза. Погледнах го лошо при изказването за кучето и мечката. Всъщност не беше "лошо", а по-скоро някакъв поглед смесица между още паника, тип "млъкни или ще те убия" и "не е подходящото време за шеги". Хъх, погледите били голямо нещо бе.
Тъкмо бях на път да кажа нещо остроумно, като в същото време рискувах вместо това от устата ми да се откъсне поредното "Так", когато от храстите изскочи нещо голямо и определено не беше кучето ми. Повали Джони на земята, както казах, определено не беше кучето ми. Осевн ако Так не е проастнал с още метър и не е качил около 30 килограма за последните няколко минути. Като включим кафявата козина, четерите огромни лапи и острите тракащи зъби можеше да е само едно...
- Мечка! - изпищях като пълен идиот и се допрях до едно дърво. - Мекчааа. - продължих да пищя като момиче...добре де аз си бях момиче, ние най-добре се справяхме с пищенето.
"По дяволите Алисън, размърдай си краката и направи нещо преди проклетата мечка да е убила момчето!" - изкрещя ми вътрешния глас, с който много често спорех, но едва ли точно сега беше време за спор с него.
Първото, което ми хрумна, и което направих, беше да взема една голяма пръчка...или по-скоро отчупил се клон, и да ударя мечката в гърба. Няколко пъти.
- Майхай се от него, проклето животно. - изписах и продължих да я удрям докато не благоволи да ми обърне внимание.
Тромаво се надигна и се обърна в моята посока зарязвайки предишната си "плячка" на земята. Изръмжа в моя посока, а аз стиснах очи за няколко секунди.
- Имаш нужда от ментов бонбон. - казах й сбръчквайки нос, а при следващото й ръмжене изпищях пронизително.
"Сега да имаш да ми казваш нещо умно?" - попитах вътрешния си глас, но разбира се той се беше покрил.

» Езерото в гората