Началото на парка

[Only admins are allowed to see this image]
Още с влизането се разкрива един прекрасен фонтан, заобиколен от малки бутки за пуканки, сладолед и напитки. В близост има площадка с всякакви катерушки, пързалки и люлки.

Клеър реши да се поразходи малко преди да отиде на работа в бара. Не идваше много често тук, но винаги и харесваше когато беше тук. Тя разгледа: наоколо беше пълно с хора, които идваха привечер да гледат залеза. А той почти наближаваше. Клеър носеше в чантичката си няколко материала които чакаха да бъдат редактирани. По принцип не и пречеше да работи в свободното си време. И без това нямаше какво друго да прави. А и харесваше работата си.
В момента тя се разхождаше покрай фонтана който така интересно беше направен. Водата се изливаше в прекрасна феерия и залязващото слънце я оцветяваше в прекрасни цветове.
Клеър се запъти към една пейка бавно. Изведнъж покрай нея мина изключително забързан колоездач и тя се обърна рязко. След като се обърна видя едно мъжко тяло да се блъска в нея. Тя осъзна че падна и се огледа.

Гост

След като получи работата си Андреас реши да се поразходи малко в парка. Той взе няколко документа, които му трябваха за университета. Взе листите и няколко папки и се отправи към парка.
В началото на парка имаше много хора и това не му се хареса, беше готов почти да си тръгне, когато от далеко видя едно скришно местенце . Тъкмо се запъти на там, когато от някъде се появи едно момиче, което се блъсна в него. Тя падна назад, но благодарение на силата на Андрьо я хвана и тя не можа много да се удари, повече се стресна май. Навсякъде се разхвърчаха листи.
- Извинявайте госпожице, много съжалявам, добре ли сте - почти уплашено казах.

-Добре съм! -каза тя и бързо се изправи. Клеър не харесваше контакта на непознати мъже с нея, но този беше близо до приятното. Тя инстинктвно започна да събира листите които се бяха разпиляли. Хората минаваха между нея и момчето и ги зяпаха, което много я дразнеше.
Тя погледна нагоре към него. Беше горе-долу колкото нея на възраст. С хубаво лице, което неясно защо и харесваше. Беше едър, личеше си че поддържа тялото си. Неразбираеми мисли излуваха в съзнанието и. Тя искаше да види това тяло без хубавата риза. Но разтърси глава за да прогони тези мисли от главата си и се съсредоточи върху събирането на листите.
Тя събра малка част и започна да му ги подава.

Гост

- Благодаря Ви - казах аз и я погледнах право в очите. Там видях много красиво момиче, сигурно на моята възраст. После я огледах от горе до долу и наистина беше много красива, точния тип който харесвам.
- Ааа забравих да ви се представя, казвам се Андреас де Поартие на 23 години от Париж, Франция. А Вие сте? Искате ли да седнем някъде на някоя пейка.

-Аз съм Клеър, на 23, от тук. -каза бързо тя и двамата седнаха на пейката. Тя реши да запази малко дистанция затова застана горе-долу на едно място от него. Слънцето почти беше залязло, забеляза тя. Подаде на момчето и последните листи които държеше и се усмихна извинително.
-Извинявайте, по-принцип не съм толкова непохватна... -тя се загледа в очите му, които толкова и харесаха. Имаха много успокояващо зелено което за миг успя да я размекне и тя се почувства в безопастност. Не че наоколо имаше някой който застрашаваше живота и.
-Ам.. как да ви се реванширам? Да ви черпя едно питие? -усмихна се и за първи път от много време имаше толкова истинска усмивка на лицето и.

Гост

- А абсурд г-це, не може една дама да черпи един мъж. Аз ще ви почерпя, само Вие изберете мястото, защото аз съм нов тук и не познавам много добре града. - А може ли на ти да си говорим, за да ни е по-лесно.
Когато казах това станахме от пейката и събрах си листите (впрочем се чудех, защо съм ге взел, като явно няма да се занимавам с тях и се чудех само къде да ги сложа).
Тогава разбрах, че съм влюбен в нея, но как така та аз дойдох тук преди няколко дни и още не бях забравил предишната си приятелка, на сърцето не пита ....
След тези мои размишления и като се върнах в реалността, тръгнахме на някъде, тя водеше.

-Можем да си говорим на ти. -каза Клеър и се изправи. -Ами аз работя наблизо в един бар и скоро ми започва смяната. Ако искаш можем да отидем там. -тя му се усмихна и той се съгласи.
Все още се беше загледала в перфектните извивки на тялото му и и стана малко неудобно че се е зазяпала така. Изчерви се до уши и се надяваше той да не забележи. Това не и се беше случвало много отдавна. Чувстваше се като глупава влюбена тийнейджърка.
Клеър направи жест на Андреас да тръгнат и поеха към бара.

Рано сутрин птичките пеят, роса покрива тревата, а аз...тичам. Стоях в началото на сентрал парк и гледах стелещата се пред мен зеленина.Онче бонче счупено пиронче ми помогна да си избера посока и аз тръгнах напред.

Гост

Сутринта Андреас стана и както правеше всяка сутрин отиде да потича малко в парка. Той беше по една тениска и къси гащи. Идеално време е за тичане. Когато стигнах парка и тръгнах да тичам, видях онова момиче, в магазина вчера. Настигнах я и я попитах:
- Защо така избяга от мен вчера, толкова ли съм страшен.

Обърнах се, като чух глас зад себе си. И кой да видя? Човека с парфюмите от вчера вечерта...
-Андреас нали? Аз съм Кас. Вчера забравих да ти се представя - казах, без да спирам да тичам. - Не съм избягала. Просто бях уморена- оправдах се. Чистата истина. Сърф, боулинг, пазар...дълъг дан беше. Риших да подхвана друга тема. - Често ли идваш тук?

Гост

- Ами аз съм от скоро тук, така че, това може да се каже, че ми е второто идване тук. Впрочем мерси за помоща вчера, днес мисля да и се обадя да се видим и да й го подаря.
- Ако искаш дай да седнем някъде, защото така докато тичаме е доста уморително, да тичаме и да приказваме.

Продължих да тичам без да намалям темпото.
-Съжалявам,но трябва да вървя-казах с посърнала физиономия
Сетих се ,че имах уговорка с Кейтлин.Бях и обещала да се срещнем по-късно и ако закъснеех тя щеше да ме убие.
-Чао-сбогувах се с него и продължих да тичам към изхода на парка.

Излязох да се поразходя.Не ми се стоеше в апартамента пък и при това хубаво време разходката в парка ми се струваше още по-примамлива.Времето беше страхотно и аз излязох навън.Слънцето галеше кожата ми ,а аз му се радвах.
Отидох в Сенрал парк-необичайно празен за такъв страхотен дан.Лутах се наляво-надясно ,а мислите ми хвърчаха в незнайна посока.

Бях решил да си дам заслужена почивка, а и Зевс напираше за разходка. Като, че ли паркът бе най-удобната територия за подобно нещо - щях да оставя кучето да играе из тревните площи (за което по-късно щях да съжалявам), а аз щях да се отдам на словоохотливата натура на Чосър и неговите "Кентърбърийски разкази".
Седнах на една сенчеста пейка, отдалечена от жужащия шум на минувачите и развързах Зевс, а аз извадих от чантата книгата и очилата си. Крастосах крака и поех дълбоко въздух, вдавайки се в атмосферата на мъгливото кентърбърийско утро, което рисуваше Чосър.

БЯх тръгнала по токчета.Голама грешка.Като се замислих никой нормален човек не би тръгнал в парка на високи обувки.Но от мен можеше да се очаква всичко.За капак и коорденацията ми не беше много добре.Стъпих на криво и се чу обезпокоителен звук.Погледнах надолу и едва не закрещях.Кокчето ми се беше счупило.
-Супер-процедих през зъби
В близост до мен имаше пейка.Единственото ми спасение при тази нелепа случайност на съдбата.Накуцуквайки стиганх до пейката,на която имаше някой.

До толкова бях потънал в дебрите на завладяващото слово на Чосър, че чак след няколко минути забелязах, че на пейката до мен всъщност има някого. Поправих с един бърз жест очилата си, които се бяха свлекли на носа ми и погледнах към човека седящ до мен. Беше момиче с кисела и измъчена физиономия, което пуфтеше недоволно, сякаш бе Атлас и плещите й придържаха планетата. Замълчах си и се върнах към четивото си, но литературната ми идилия бе фатално опорочена от разлигавилият се върху крачолите на дънките ми Зевс. Знаех си, че ще съжалявам за днешната разходка.

Седнах на пейката и свалих сандалите си.”Страхотно!120 долара заминаха”казах си като погледнах към съсипаните ми обувки.Намаше да ми пука толкова,ако само преди ден баща ми не беше замразил всичките ми кредитни карти.Сега трябваше да карам на безлични ниски обувки.Докато оплаквах незавидната си съдба ,зебелязах мъжа до мен.Или по точно кучето му ,заето да лигави крачола му.
-Как се казава?-попитах стопанина му

Погледнах още веднъж с отвращение към олигавените ми крачоли. Супер, сега освен да къпя кално куче, ще трябва и да пера олигавени дънки. Начумерих се леко и затворих книгата.ю, прибирайки я в чантата.
- Зевс. И е ужасен. - отговорих на момичето, чиито крака изглеждаха почти подути, явно от неудобните обувки. Закачих каишката на врата на Зевс и го дръпнах леко. Време бе да се прибирам.
- Приятен ден. - пожелах на дамата и тръгнах към вкъщи.

» Началото на парка