Холът...

[You must be registered and logged in to see this image.]
Холът на първия етаж... Едно от любимите места на Айрийн в цялата къща.

- Затвори очи - промърморих на Джейс малко преди да влезем.
- И такаааа... - театрално започнах аз. - Представям тии.. холът.. - след тези думи моментално избухнах в смях.
Всъщност имаше още няколко стаи, които можеха да се нарекат "хол", дори не бях сигурна, че тази беше най-голямата, но нямах намерение да го стряскам още от сега...
В края на краищата... аз винаги бях живяла в околство и разхош.. Не знаех неговата история, но нещо ми подсказваще, че с него не бе така.
- Джейс.. това значеше, че вече можеш да си отвориш очите. - побутнах го и отново се засмях.
Доброто ми настроение се бе върнало, а старите спомени отлетяха от мислите ми по-бързо, отколкото бяха дошли...
Нямаше нужда да скапвам и неговото настроение само защото не можех да преодолея нещо, което се бе случило преди... десет години.
- Настанявай се... - с тези думи се запътих напред и тупнах на единия диван.

Изминахме разстоянието от алеята до имението все така омълчани.Картините от миналото ми все още ме преследваха, но се опитах да не обръщам внимание на това, което ставаше в главата ми.За тези няколко години от трагичния инцидент насам , бях усвоил умението да игнорирам тези спомени и сега отново се опитах да ги изтикам назаден план.За мое щастие успях и Айрийн ми помогна.Съзнанието ми бе ангажирано с дисекцията на всяко нейно движение.Улисан, така и не разбрах кога стигнахме.Гласът и ме извади от транса , в който бях попаднал.Послушах я и когато най-после отворих очи , пред мен се разкри добре обзаведена и доста широка стая.Когато бях дошъл за интервюто за работа , чичо и ме бе поканил в кабинета си и нямах възможност да разгледам останалита част от имението.
-Хубаво местенце-усмихнах и се и седнах до нея
Бавно мозакът ми се оттърсваше от внезапното си вцепенение и мисловната ми дейност отново вазвърна обичайните си функция.Доброто ми настроение явно също бе решило , че е крайно влеме да се завърне и усмивката отново разцъвтя върху лицето ми.

Явно и лошото настроение на Джейс бе решило да го освободи от досадното си присъствие...
Най-накрая всичко бе перфектно..
По дяволите, какво беше това? Само на мен ли така ми се струваше или някой слизаше по стълбите?
Не, не ми се причуваше. Стъпките бяха леки и тихи, но из утихналата къща се чуваха сякаш слон обикаляше стъкларски магазин.
А това.. можеше да бъде единствено и само... чичо Брандън..
Охх!! Сънувах, нали? Не бе възможно всичко да се провали по този начин?!
Това трябваше да бъде просто сън... кошмар.
Уплашено се огледах и срещнах погледа на нищо неразбиращия Джейс.. Не сънувах.. И ако исках приятелят ми да доживее до утре, нямаше да е зле да направя нещо.. и то веднага..
- Джейс! - тихо го извиках аз - Скрий се...бързо!
- Ето тук! - бутнах го в гардероба и тръшнах вратата... Отвътре се чуе едно приглушено "Ох"..
Коя ли пръст бях унищожила този път?
После щях да му мисля...
Бързо седнах на дивана и невинно кръстосах крака, грабвайки първото списание, което ми попадна...

В един момент Айрийн стоеше и се усмихваше , в другия вече ме влачеше към гардероба в отсрещния край на стаята.Примигнах очудено и не можах да повярвам , когато тя ме бутна вътре и затръшна вратата.Този път отнесе кутрето ми.След днешния ден кракът ми никога нямаше да бъде същият...Точно щях да реша , че си прави някаква шега , когато дочух стъпки.Някой слизаше по тълбите и определено се бе отправил насам.А и ако това бе чичото на Айрийн здраво я бях загазил.Затова преглътнах болката в пулсиращия ми крак и опрях ухо във вратата на гарбероба.Наострих уши в очакване на това, което ще последва.И нещо ми подсказваше, че няма да е хубаво.Може би факта, че се крия в гардероб ме навяваше на тези мисли

С бавни крачки Брандън се отправи към долния етаж. Айрийн вече би трябвало да се бе прибрала, а той трябваше да проведе един наистина важен разговор с нея.. И може би, ако нещата протечаха добре да я запознае с един още по-важен човек.
Незнайно защо този факт действаше изключително зле на настроението на Брандън и най-вече на нервите му.
Какво го тревожеше толкова?
Та нали плановете му най-накрая щяха да преминат към изпълнението си?
Може би го ядосваше спорът с Аря, който той знаеше, че предстои.. или просто предчувстваше, че ще има и други проблеми...
Дори и той не бе сигурен...
- Айрийн! - прогърмя строгият му глас, в който се прокрадна нотка на раздразнение.
Не, това не бе добре. Не трябваше да започва скандалът още от сега.. и той го знаеше..
- Трябва да поговорим.. - продължи малко по-спокойно.

Тя се изправи гордо и заговори с висок и ясен глас:
"Първо, казала съм ти никога повече да не ме наричаш Айрийн!
Второ, наистина ли е необходимо да започваш със споровете още от момента, в който вляза?
И трето колко пъти да повторя, че не искам да водим този разговор, по дяволтие?!..
Да те видим сега какво ще отговориш..."
Е, добре де, може би чичо щеше да се чуди какво да отговори... ако му бях казала това...
Но колкото и да исках да го направя, аз изтърсих единствено и само глупавото:
- Добре, чичо...
Още от малка се бях научила да не споря с него, когато бе в лошо настроение...
А сега нямах нужда от обяснения, за да разбера, че не му е весело.
Знаех за какво щеше да става дума в предстоящия разговор.. или поне се досещах..
Но нямах никакво, ама абсолютно никакво желание за това.
"Добрее, само спокойно", опитах се да си внуша. Може би пък бърках.. Може би просто бе имал тежък ден в работата...
Може би...

- Аря.. - внимателно започна той. Знаеше, че му предстои тежък разговор.. И бе наясно с начина, по който щеше да реагира племенницата му. Но какъв избор имаше? Нищо от цялата тази история не зависеше от него.
Как можеше да обясни на Айрийн и на по-малката й сестра, че те никога нямаше да могат да се оженят за този, когото обичат само заради нещо случило се преди преди те да се родят...
Аря, разбира се, знаеше историята... Ала това не правеше нещата по-лесни за никого.
- Знаеш за какво искам да говорим, нали? Не се преструвай, знам, че си наясно с всичко, въпреки че се стремиш да не го показваш...
Наясно си, че това не зависи от мен.. както и че не го правя, за да ти навредя...Всичко, което правя от първия момент, в който чух за.. инцидента до сега е да се грижа за теб и сестра ти.
Той улови тъжния поглед на Аря, но продължи, а гласът му дори не трепна:
- Знам, че е старомодно.. и глупаво... но трябва да го направиш заради баща си. За него всичко това наистина значеше много.
- А сега... ако не възразяваш, бих искал да те запозная с един човек. И изтрий тази тъжна физиономия от лицето си..
Това беше.. Всичко свърши... А Айрийн не направи нищо.. Дори не се опита да оспори думите на Брандън.. Просто стоеше и го гледаше тъжно, сякаш осъзнала, че няма изобор..
Или ставаше нещо друго? За което той не подозираше...?

Сутринта ми бе като в мъгла.Помнех само един телефонен разговор , който промени цялото ми бъдеще.Останах искрено изненадан , когато мъжът от отсрещната страна на слушалката ми проговори на чист италиянски.Макар първоначално думите му да звучаха като мелодия за мен, защото от този твърд английски ме боляха ушите, после всяка следваща ме жегваше по-силно от предишната.Причината:човекът ми заявяваше, че трябва да се оженя за племеницата му.В нормална ситуация щях да затворя и да реша , че е шега.Но когато разбрах , че е воля на баща ми, за да затвърди добрите си взаимоотношения със съдружника си , просто се примирих и записах адреса на имението , в което трябваше да отида точно в осем вечерта.Не познавах момичето , нито който и да било от бъдещото ми семейство, но го дължах на баща си.Преди повече от петнадесет години бях загубил майка си и брат си в автомобилна катастрофа.Не знаех подробности.Само че баща ми се бе преместил във Флоренция , за да ме отгледа.не бях син за пример.Не осъзнавах какви жертви прави той за мен.Опита се да ме направи полуамериканец, но не стана.Бях инатлив , а и съзнанието ми бе ангажирано с по-важни неща .Окончателно разбих сърцето му , когато отказах да поема юздите на семейната фирма.Просто призванието ми бе друго.А сега това бе единственото , което ме молеше да направя.Бе се примирил с другите ми откази , а аз бях наблюдавал болката в очите му всеки път , когато откажех.Поне това можех да направя за него.Затова станах от леглото и след дълго тършуваневъв все още неразопакования ми багаж , останових , че нямам подходящи дрехи.Не ми беше ясно какво трябва да носиш , когато отиваш да се запознаеш с бъдещата си годеница , но предположиш , че дънки и тениска няма де е подходящо.Докато се сдоБия с представително облекло часовете бяха изтекли и така в крайна сметка се бях озовал зад вратата на таксито, отвеждащо ме към неясното бъдеще.Бях се сдобил с една червена роза.Не вървеше да се появя с празни ръце , но не бях и почитател на кичозните букети, затова розата ми се стори подходяща.Това , което почувствах , когато застанах пред портите на имението , бе чувство за дълг.Продължих по алеята и единствено шумът на джвакащите ми обувки ме съпровождаше напред.Следващото , което помня бе големият хол и обърканото изражение на момичето.Разбирах я.Да ти сервират новината , че ще се жениш за непознат , не бе мечтата на всеки.
-Приятно ми е господин Старк-обърнах се към мъжа в стаята .Все още не разбирах английския , затова говорех на итарлиянски.
После прибилижих към момичето и и подадох розата.
-Алекзандър Кристофър Уейланд-представих и се като се поклоних леко и целунах ръката и.

Права бях...
За първи път не бях сбъркала в предположенията си.. за абсолютно нищо.
Точно на същия ден... дванадесет години по-рано бях чула татко и чичо да си говорят за това... за момчето, чиято съдба бе свързана с моята още от преди да се родим. Но тогава не разбирах нищо... Зарадвах се... Спомням си как изтичах в стаята си, отворих малката розова тетрадчица, която трябваше да изпълнява ролята на личния ми дневник и нарисувах себе си, в дълга бяла рокля, стояща на коня на някакъв принц, усмихнато загледана в кристално сините му очи.. или по-скоро в златната корона, блестяща на главата му.
Но на същия този ден... преди дванадесет години... аз бях едно малко момиченце, живеещо в щастливия свят на приказките, където хепиедна беше неизбежен.
А сега стоях в големия хол на чичовото имение... заедно с него.. и въпреки това съвсем сама...
Тежката порта изскърца и след миг на входа се появи моят бъдещ годеник..
Изглеждаше също толкова стъписан, колкото бях и аз, въпреки че с всички сили се опитваше да не го показва...
Колкото и да не ми се искаше да го призная, приличаше на принцът от рисунката ми.. Усетих изгарящата болка, но лицето ми остана каменно. Нямаше да позволя да разбере какво чувствам.
Големите му ясно сини блестяха тревожно, а погледът му прескачаше от мен към чичо... и отново към мен..
Какво ли бях за него? Разочарование? Или напротив...
Алено червена роза стоеше сам самичка в дясната му ръка...
Устните му се бяха изкривили в измъчена усмивка.
Бе облечен в черен костюм, който при други обстоятелства определено щях да оценя като много красив, но сега не ми беше до това.
Ако го бях срещнала на улицата.. или някъде другаде.. вероятно щях да кажа, че ще е перфектен. И нямаше да бъда никак далеч от истината... Но сега.. В един момент се веселях с Джейс и изпробвах знанията му по италиянски, които бяха повече от смешни, а в следващия стоях лице в лице с човека, с който бе писано да прекарам остатъка от живота си..
Чувствах се като в някой стар филм... Където главната героиня трябваше да се подчини на думата на баща си, независимо от волята си. Но във филмите, както и в приказките, също имаше щастлив край. А никой не можеше да каже какво ще излезе от нашата история...
Странно... приказката се бе превърнала във филм.. кога ли щяхме да се завърнем в реалността? И щяхме ли изобщо?
А може би прибързвах...както винаги Може би щях да го обикна и всичко да се нареди.. Отново "може би".
Усетих, че в очите ми се появат сълзи.. Не, не трябваше да го допускам. Трябваше да бъда силна. Потиснах плача и се усмихнах на гостенина ни..
- Приятно ми е господин Старк -обърна се той към чичо.
После бавно се приближи до мен и ми подаде розата...
- Алекзандър Кристофър Уейланд - представи се и целуна ръката ми.
- Приятно ми е, господин Уейланд - поклоних се аз, стараейки се да покажа добри обноски.
Беше ми по-лесно да му говоря на Вие.. въпреки че се предполагаше, че трябваше да станем близки...
И за това имаше време... Само да свършеше този официален разговор веднъж за винаги и щях да поговоря с него... Може би не всичко бе загубено...
- Заповяадйте, седнете.. - предложих аз, в опит да разчупя леда.
Положението си беше повече от неудобно...
Какво ли правеше Джейс... и как ли приемаше всичко това..
Парещата болка отново се прокрадна в съзнанието ми, но и този път се престорих, че не я забелязвам. Поне това можех да направя...

Стоях опрял ухо във врата на гардероба и не успявах да разбера много.Беше се появило някакво момче....със същата фамилия като моета.Това ми се стори старнно, но още по странен бе разговорът, който се проведе, естествено на италиянски.Айрийн от приказлива стана доста тиха и се долавяше смутена нотка в гласа и.Напрегнах се , за да разбера каква бе драмата , която се разиграваше зад вратата на гардероба.И тогава стана нещо , което не бе предвидено.Вратата се отвори и аз се сгумолясах на пода пред лицата на всички присъстващи.Днес само на травми ми вървеше.Но затова щях да мисля по-късно.
-Здравейте!Аз само проверявах дали има мулци-изтърсих и заразглеждах лицата на присъстващите
Тогава забелязах новодошлия.Същите ледено сини очи като моите , а косата му бе в същия нюанс на кафявото.Едва не паднах.Беше една или две години по-голям от мен, но чертите ни бяха почти сходни.

Какво... по... дяволите... ставаше?!
Брандън стоеше като вцепенен.. а като нищо и наистина да беше..
Изваяното му като от камък лице помръкна, няколко дълбоки бръчки се врязаха в бледата му кожа, а вената на челото му запулсира...
Всичко вървеше перфектно... Дори бе направил грубата грешка да си помисли, че срещата можеше да мине гладко и без проблеми.
Странно, вече би трябвало да се бе научил, че когато планираш нещо толкова внимателно то задължително се проваля..
Може би ако се бе сетил за тази малка подробност нямаше да се ядоса толкова... Е, както и да е, той я бе пропуснал, а сега гневът му бе на лице.
Тежко и горко на всичко, които имаха нещастието да се намират в стаята в този момент.
Ядосаният му поглед обходи цялoто помещение, докато накрая не се спря на Джейс...
За секунди очудването му дори замени гневът... но това премина бързо..
- Какво... търсиш.. тук?! - прогърмя ледения му глас.

Не, не, не, не, нееее!!!
Бях мрънкала за реалността, а сега когато тя бе тук, не исках да повярвам в нея...
"Пълно щастие никога няма", така ми казваше татко всеки път, когато нещата се проваляха... Сега осъзнавах колко е прав. Само че в ситуацията нямаше никакво щастие, камо ли пък пълно.
Вярно, историята не се развиваше перфектно, но всичко вървеше по план. Грешка, по планът на чичо...
Защо, защо, защо гардеробът бе решил да се отвори точно сега?!
А ти, Джейс, защо не си беше стоял тихо и кротко на мястото поне още малко?
Охх... Май беше по-добре да спра с тези размишления и колкото се може по-бързо да се опитам да помогна на Джейс.. Не можех да го оставя на гнева на чичо.. Най-вероятно щеше да го уволни. Или още по-зле - можеше да ми забрани да се виждам с него...
Обърнах се.. Приятелят ми се бе изтърсил точно до Алекзандър. А това, което видях ме порази...
Бъдещият ми годеник може и да беше с няколко години по-голям, но те си приличаха като две капки вода..
Очите им ме пронизваха по еднакъв... обвинителен начин. Бях провалила всичко, но точно сега единствено, което виждах бе приликата...
А и фамилията - Уейланд..
Не вярвах в случайностите.. Още от малка смятах, че нищо не се случва без причина и каквото и да ставаше бях готова да отстоявам това свое твърдение.. А сега.. за пръв от толкова много време ми се искаше да го забравя и да си кажа, че това е просто съвпадение.
"По дяволите, Айрийн, осъзнай се!", някакъв тих, почти недоловим глас в главата ми ми напомняше, че все още имах време да спася Джейс..
Явно изследването на приликата по между им бе поредното нещо, което щеше да се наложи да оставя за после.. Чудейки се дали това "после" изобщо щеше да дойде..
- Той е тук заради мен! - последните думи изрекох с решителен и твърд глас.
Изправих се пред чичо и го погледнах право в очите, надявайки се той да не усети страха ми.
- Аз го извиках... Той работеше по градината... Исках да си взема нещо от гардероба, но от вътре изскочи някакво насекомо.. Стреснах се и го помолих да провери дали има молци..или някакви други "вредители"... Ти се появи изневиделица и той най-вероятно е решил, че ще е по-добре да остане там... за да не създава проблеми...

Взирах се безмълвно в лицето на "годеницата " си.Трябваше да призная , че беше красива.И то много.Но не я познавах.Знаех само едно име и нищо повече.
Изнеднъж чух шум и напода точно до мен се строполи едно момче.Не знаех какво прави в гардероба, но по физиономията на Айрийн разбрах, че и тя е забъркана.За нещастие езикът бе пречка и не разбирах нищо от сцената , разиграваща се пред мен.Но нещо ме вцепени.Изпадналия от гардероба имаше лице , приличащо на досущ моето.Същите очи и коса в сходен цвят.Приличаше на...мой по-малък брат.Само че моят бе загинал в автомобилна катастрофа преди повече от петнадесет години.Смутен разтърсих глава и се опитах да убедя себе си , че това е просто съвпадение.Целият ми живот бе изпълнен със съмнения и въпроси-Ами ако той бе оживял?Ами ако е жив?Ами ако го срещна един ден?
Не знаех много за инцидента.Баще ми не говореше за него, а аз избягвах да го питам.Знаех само , че колата е излетяла от пътя и е паднала в някаква пропаст.Телата на майка ми и брат ми не бяха открити .Единствената по-голяма болка за баща ми от това да оплаква смъртта на брат ми и майка ми , бе това че гробовете бяха празни.За него нямаше място , на което да поплаче.Осъзнах, че отново съм потънал в миналото си , но с него бяхме толкова тясно свързани , че бе неизбежно.Опитах се да не мисля повече за приликите ни.Вместо това осъзнах , че ревността е нещото , което изпитвам.

Това , че Айрийн ме защити беше много мило.Тя можеше просто да ме остави в лапите на чичо си, който сега ме гледаше с не много добро чувство.Имаше нещо в студения му поглед , което ми подсказваше, че прекъсвам нещо.Нещо , в което бе забъркано и новоприсъединилото се момче, което носеше същата фамилия като моета и същите черти.Все още не можех да повярвам на това , което виждах.Но аз нямах роднини.Бях израстнал в сиропиталище.След онази автомобилна катастрофа светът ми се бе обърнал.Знаеха само , че фамилията ми е Уейланд.Намерили документите на майка ми,но кой е баща ми и до ден днешен не знаех.Името Джейс ми бе дадено от първото сиропиталище , в което ме отведоха.Тогава бях едва на три и не помнех много добре.Само студената празна стая и прозореца , който гледаше към градината.Чувствах се затворен и самотен...объркан.Но сега бях дори по-объркан.
-Ъм..да не прекъсвам нещо?-попитах и си лепнах една извинителна усмивка

Да не би да прекъсвам нещо?!
Ако досега Бран беше само много ядосан /не че това беше малко, особено за него.../ то в този момент той вече бе на прага на лудостта.
Доста смело изказване, като се имаше предвид, че вече бе успял да се овладее и лицето му изразяваше пълно и ненарушимо спокойствие...
E, за всеки, който го познаваше малко по-добре беше напълно ясно, че това е нещо като... хм, зрителна измама. Не бе най-подходящото сравнение, но си бе достатъчно за момента.
Важното в случая бе, че не всичко е такова, каквото изглежда... А колкото по-равнодушно изглеждаше лицето му, толкова по-голяма ярост се спотайваше за него.
Достатъчно с описанията на характера му...
Той хвърли смразяващ поглед на Джейс /нямаше нужда да се споменава, че усмивката бързо се стопи от лицето на последния.../ и направи няколко крачки...
- Разбира се, че пречиш... - нямаше нужда от викове, нито от скандали. Тези думи биха подействали дори по-силно от тях.
Имаше ли нужда Брандън да му казва, че мястото му не е в стаята? Той се замисли, но реши да рискува, изпробвайки съобразителността на новия си градинар... Надяваше се момчето да се сети и да се изниже от стаята, колкото се може по-бързо.

Бързо ми стана ясно , че съм не желан.Знаех , че ще стане така , още от момента, в който Айрийн ми каза , че товае домът и.Да, колкото и да ни се искаше нещата да бъдат различни, аз принадлежах на друг свят-свят, в който нищо не бе розово.Момчето, което сякаш бе мой по-възрастен вариянт, обаче бе от света на Айрийн.И най-добре щеше да е да си тръгна ...Да ги оставя...Докато ми бе останало, макар и малко , достойнство.
-В такйв случей, приятна вечер на всички-казах сухо
Завъртях се бързо и се отправих към вратата.Нямах нужда от опътване.Забързах крачка, веднага щом се озовах навън.Нямах търпение да се махна оттук.Щях да я видя отново, но нищо нямаше да е същото.В природата ми би да не се отказвам.И една малка частица от мозъка ми продължаваше да упорства и да твърди , че нещата могат да се променят....Не, небиваше да си давам напразни надежди.Чичо и ми даде да го разбера.
Метнах се на колелото и се насочих към вкъщи.Щях да намеря решение.

Е, поне едно трябваше да му се признае - направи единственото, което можеше да се сметне за правилно в случая - а именно да подвие опашка и въпреки сериозните поражения върху достойнството му, да се изнесе в наи-подходящия момент... Или както бе в случая - веднага.
Браво, умна постъпка...
Колкото и неприятен да беше за Бран новият градинар в този момент като че ли някаква мъничка част от него изпита съжаление към момчето. Но беше прекалено малка и тои не срещна затруднение да я пренебрегне...
Трябваше да се радва, нали? Тогава защо се чувстваше сякаш току-що бе направил най-голямата грешка в живота си? Всичко бе минало по план... С изклю4ение на тази малка спънка, нищо друго не бе нарушило развитието на нещата. Дори непокорната му племенница бе приела ситуацията много по-спокойно, отколкото бе очаквал. Липсваха плачът, крясъците, затръшнатите врати и всички останали елемнти, които обикновено присъстваха в един скандал. А в случая изобщо нямаше такъв... или поне на пръв поглед.
След известни размишления Брандън реши, че няма смисъл да се затормозява с това... Трябваше просто да се радва и тои щеше да го направи.. макар и малко по-късно...
- Е, смятам, че е време да сложим край на церемонията. И двамата знаете защо сте тук - нямам намерение да ви обяснявам като на блондинки... - това изказване звучеше повече от смешно, имайки се предвид цвета на косата на Бран, но той явно все още не се бе сетил за тази подробност. - А и знам, че ви е достатъчно трудно да осмислите всичко и без да ви го повтарят като на малките деца. Затова аз изчезвам... Оттук нататък всичко зависи от вас..