Улиците на Куинс

"Уфф" - изпуфках аз и се троснах на първата пейка, която се изпречи на пътя ми... Добре че имаше такива на всеки метър - определено нямах желание да обикалям всички улици, опитвайки се да намеря място, където да седна ( не че досега не бях правила точно това)... и разбира се, да си доям сладоледа, който вече бе започнал да капе извън фунийката и така се бе устремил към чисто новата ми бяла блуза, че не ми се мислеше какво може да стане, ако не се заема по-бързо с него...

****

Нямаше нищо по-приятно от това да си стоя тук сама и да ям вкусния шоколадов сладолед, който си бях купила от симпатичното магазинче на съседната улица... Но две малко подробности разваляха всичко - първо, сладоледът току-що бе свършил..и второ, вече не бях сама..
- Не сте ли чували, че хората имат нужда от лично пространство?! - намръщено се обърнах към момчето, което стоеше точно над мен...
Ама той защо ме гледаше така?
Ооо, не... Май знаех отговора...
Явно ощел не се бях отучила от навика да превключвам на италиански, всеки път, когато се ядосвах на някой..

Размотаването из улиците ми бе хоби.И какво по-хубаво в сряда следобед от кръстосването на широкия свят?!Отговорът цяфна пред мен под формата на симпатична брюнетка погълната изцяло от сладоледа си.Приближих се с бодра крачка и се надвесих над нея.Но преди да кажа каквото и да било, тя изръси нещо, съдейки по звученето, на италиански.Е, комуникацията ни най-вероятно щеше да куца, но това не ме отказа от идеята да се запозная с италианското момиче.
-Здрасти-усмихнах се лениво -Място до теб свободно?-попитах на развален италиански

За моя голяма изненада той изобщо не се ядоса... Напротив, явно му беше забавно, защото дори изтърси глупавото:
- Място до теб свободно?
Е, какво пък... Опитите му да говори италиански определено бяха доста по-интересни от досадните лекции на брокерите, които се налагаше да слушам по цял ден... Което значеше, чее може да остане...
- Свободно - потвърдих аз и се засмях.
Дали да не му кажех, че като всяка една уважаваща себе си англичанка, говорех и английски.. Хмм, не.. Можех да го измъча още малко...
- Казвам се Айрийн. - продължих на перфектен италиански - А твоето име, синеоки страннико?
Силно се съмнявах, че ще разбере последните ми думи, но все пак си струваше да опитам...

За моя изненада, успях да разбера какво ме пита.Явно мачовете по италиянските спортни канали имаха своето отражение върху езиковите ми умения.
-Джейс се казва-отговорих, уверен , че не ръся глупости.
-Айрийн..-затърсих точните думи-защо сама и тук?-заекнах аз
Очевидно ми трябваше речник.Иначе с италианското момиче нямаше да се разберем, а това не ми се нравеше.Изглеждаше симпатична и интересна.

- Джейс се казва... - уверено заяви симпатичното момче. Хаха, явно беше сигурен, че казва всичко вярно...
Е, нямаше да му правя забележки по правоговор - не бях чак толкова лоша.. Пък и той беше много забавен и готин.. Определено исках да си поговоря нормално с него.. Охх, защо винаги ми беше толкова трудно да взема решение?!
Ангелчето на лявото ми рамо ми шепнеше да му призная, че зная английски и да си поприказваме като хората...
Но за съжаление и дяволчето от дясната ми страна не оставаше по-назад. То упорито се опитваше да ми спука тъпанчето с виковете си, че трябва да поразигравам момчето поне още малко...
Защо и двата варианта бяха толкова примамливи?!
- Знаеш ли какво? - закачливо попитах аз.. отново на италиански...
Изправих се, доволна от гениалната мисъл, която само преди секунди се бе появила в ума ми, но изречението, което планирах да кажа бе прекъснато от едно високо: Аууу!
Какво бях направила пак?
Обърнах се и видях Джейс, който в момента изглеждаше като един типичен анимационен герой на Дисни - държеше единия си крак с ръка, опитвайки се да балансира единствено върху другия, но естествено, не му се получаваше..
Трябваше да се извиня но усетих как смехът изпреварва намеренията ми и скоро цялата улица се бе обърнала да провери какво толкова смешно се случваше на тази пейка...

Тя се смееше, а аз берях душа.Беше помела няколко ценни пръста на крака ми и сега се опитвах да запазя равновесие, но тази задача се оказа непосилна за мен и след малко вече седях на земята, стискайки в ръка болящия си крак.
-Не добре-засмях се аз
Сигурно сме изглежали изключително смешно отсрани.Аз , седящ на земята с крак в ръка.А тя, говореща ми на италиянски и смееща си до припадък.Ивсе пак беше забавно.
-Ти уби мой пръст на крак-смънках.
Не се сетих как е "премазвам " на италиянски, затова използвах единствената дума, която ми се струваше близка по значение.Да, определено бяхме смешна картинка.

НЕ... Определено НЕ исках да зная защо всички хора по улицата бяха обърнали кръглите си опулени физиономии към нас...
Каква ли смешна картинка бяхме..
Оо, и като казах "смешна"... Аз умирах да се кикотя, но колкото и ухилено да ме гледаше Джейс май изобщо не му бе весело. Все пак току-що бях "убила", както той се изрази, два от безценните му пръсти...
Оххх... Идваше моментът на истината...
Всъщност какво толкова - рано или късно щеше да се наложи да му призная, че не съм италианка...
- Аз... Май трябва да се извиня... - промърморих, като не забравих да вкарам в действие най-милата си възможна усмивка...
Е, не поясних за какво говоря..но той щеше да се досети, пък и нямах никакво желание да изреждам всички неща, за които бях виновна...

-Е, няма нищо.Аз самият съм доста спънат поняк....-замрях насред изречението
Тя говореше на английски?!Ококрих се невярващо.
-Не си италиянка?!-възкликнах шашнат-И и и и досега съм се правил на клоун за нищо...Е, признавам беше забавно-добавих развеселен.
-Успя да ме заблудиш.И понеже съм убиден, трябва да ми се реваншираш...със среща например , или... с цяла купчина гофрети...не, няма да е достатъчно-две купчини гофрети наказание за италияно говорящата ментаджийка.-направих сериозна физиономия и се опитах да сдържа смеха си.Признавам бе трудно, предвид кумичната ситуация.

Джейс беше доста... как да се изразя? Очуден? Шашнат? Или най-добре и двете взети заедно...
- И и и и досега съм се правил на клоун за нищо... - измънка той.
- Всъщност не беше за... - имах намерение да кажа не беше за нищо, но погледът му ми подсказа, че ще е по-добре да си замълча..
- Сега ще трябва да ми се реваншираш... - продължи Джейс, но аз вече не го слушах.
Май говореше нещо за среща? Или беше за гофрети??
Не разбирах какво казва, но.. пречеше ли нещо да изпълня и двете му желания наведнъж?!
Е, като се замислех, доста неща пречеха... но днес щях да ги пренебрегна.
- Някакви идеи за превоз до...хм, другия край на света?

-Превоз?-прекъсна ме тя
До другия край на света теоритично трудно щяхме да стигнем с просто колело, но от малък си падах авантюрист, затова бях навит за един нескупосан опит.
-С това ще стане ли?-посочих с глава байка ми, който се препичаше на слънце недалеч от нашета пейка
Това му бе хубавото на Куинс.Оставяш безнадзорно колело и го намираш в същото състояние час по-късно.Ако бяхме в Бронкс, досега да са останари само веригите и клаксона.
-Е, ще свърши ли работа и ли да наемам хеликоптер?-ухилих се аз, забравил за болката в крака

Щеше ли да свърши? Доседа май не бях изминавала дългото разстояние от Куинс до имението с колело... Какви ги дрънках?! Та аз за пръв път идвах в Куинс... "Дрънках" ли?? Ама аз говорех ли? Оо не, оо не, някой да ми каже, че всичко това беше единствено и само в обърканите ми мисли..! Ох, ама кой би могъл да ми каже, при положение, че беше в главата ми?
Устремих поглед към Джейс... Слава Богу, той не бе разбрал за бъркотията, ставаща в мозъчната ми кутия.
Уфф... Градския въздух ми влияеше зле...
- Мисля, че ще можем да минем и без хеликоптер - изтърсих аз със закъснение.

-Щом е така, ти водиш-ухилих се отново и тръгнах към колелото.
Бях го подпрял на една стена , а то си се препичаше съвсем неубеспокоявано на необичайно горещото септемврийско слънце.
-Сядай!-потупах металната част пред седалката-Но ще ти се наложи да ме оптъваш, тъйкато не знам къде живееш-добавих развеселено
-И ако може да е на английски , не на италиянски, защото не си нося речника.

Погледнах несигурно към колелото... Имах странното чувство, че няма да издържи тази "разходка", но щом Джейс вярваше в него.. щеше да е по-добре да си замълча.
Хвълих още един подозрителен поглед и преди да съм размислила се наместих на мястото, което ми бе отредено.
- Да тръгвамее! - заявих аз, стараейки се да звуча бодро..
Вкарах в действие всички си мозъчни клетки ( нищо, че не бяха много ) и старателно се заопитвах да обясня на Джейс къде точно се намира имението...

Как бях позволила това да се случи?!Да отнеса якето на Сев с всичките подрънкващи неща по джобовете , сред които и ключа му .Наистина нещо ми ставаше днес.А той сигурно се скитосваше наоколо , подгизнал и замръзващ.И то по моя вина.Или не съвсем...Все пак Джейс бе основната причина да взема якето на Сев.Та нали точно той ме бе издърпал от леглото и пратил за зелен хайвер.Както и да.Трябваше да зарежа тези мисли и да се съсредоточа върху задачата си-да открия новият си загадъчен приятел, услужил ми така мило с якето си и в случея с ключа от дома си.
Време беше да си поиграя на детектив.Опитах се да си спомня някой от полицеските серияли , които гледах с Браян.
Веществени доказателства...
Добре Лекси, мисли.Какво би направил инспектор Вентури?...
Щеше да прегледа всички улики.В нашия случей разполагх с яке и ключ.Да пробвам с якето не ми се стори добра идея.Все пак никаква полезна информация не можеше да се извлече от него...Е, освен , че Сев имаше вкус.Това не можеше да се отрече.Не разпознах марката , но плата определено бе скъп и мек под пръстите ми.
Ох, ама и аз се отплесвах доста лесно.Имах задача , а вместо това се прехласвах по якета.
Ключа!издърпах връзката, грижливо събрана в малък , пробляскващ на лунната светлина , ключодържател.Нямаше го разнообразието от подрънкващ метал, но това олесняваше разследването ми.Ама аз на какво се надявах?!Та от тези ключове нищо не се разбираше...освен , че са правени в Куинс.Как знаех?..Ами лесно.Често, често си губех срадството отключване-един от минусите на това да го носиш в обувката си.И ключарят вече ме познаваше.Що се отнасяше до мен, аз пък познавах изработката му.
Това стесняваше кръга ми на разследване ..до цял един район на Ню Йорк.Но, плажа бе близо само до южните сгради...Ето , че отново заподозряните намаляха.
Оставаше само да обикалям и да търся скитосвщо се момче без яке , най-вероятно опитващо се да отключи врата с фиба.
Този път поне бях с панталони.Сухи дънки и кецове.След час за жалост и те подгизнаха.Предадох се и тупнах на една пейка.
Знаех само име и имах само ключове.
Веднага ми хрумна да отида при ключара, но той едва ли работеше в...пет сутринта.Май ми оставаше само да се надявам съдбата да се свърши работата.Глупаво от моя страна, но когато си сам , мокар и дрънкаш с ключове насред Куинс, нямаше много голям избор.
И единственото ми занимание бе да мисля.Странно , предвид това , че не ме биваше.Само за едно нощ си спечелих смъртен враг в лицето на Джейс, момче , което надали ще иска да говори с мен втори път -в лицето на Том , гнева на шерифа, който най-вероятно мислеше къде да ме зарови и един нов и много странен приятел, който най-вероятно се чудеше как да влезе вкъщи.Приличаше на сценария на някой сложен за разбиране исторически роман.Шерифа си оставаше шериф, Том най-вероятно щеше да се превъплати в ролята на чаровния на пръв поглед граф от имениято в покрайнините на града, Джейс щеше да е обикновеното селско момче , в комплект с мен-най-вероятно усмихнатата овчарка.А Сев..Е, Сев беше от друга книга.За малкото време , в което го познавах, прецених , че някой исторически роман не би бил в състояние да опише сложният му характер..и все пак май имаше място в моя..Въпросът беше като какъв...

Колко интересно... До преди половин час говорех /е да, след като няколко случайни минувача ме изгледаха с такива погледи, сякаш са видяли глутница улични кучета да танцуват степ, осъзнах, че бях казал всичко на глас./ за спасението, а сега стоях сам самичък на една отдалечена пейка в центъра на спокойния Куинс...
Какъв беше проблемът ли?
Де да беше само един. Първо, ключовете от малкият ми апартамент се намираха в подгизналото ми яке, което от своя страна най-вероятно се подвизаваше в къщата на странното момиче от плажа... Дали тя изобщо се бе сетила за тази подробност?
Е, както и да е, нека се върнем към втория проблем. Дъждът се усилваше с всяка изминала минута, а аз естествено бях само по... о, по дяволите! Бях по пижама!
Как не бях забелязал досега?!
Явно толкова бях бързал да изляза от топлото легло и да посрещна студения вятър навън, че бях пропуснал елементарни неща, като да се погледна в огледалото преди да се посветя на кръстосването на "непознаните улици".
Браво на мен...
Никога не съм твърдял, че съм особено умен, но в моменти като този се чудех какви трябва да са били родителите ми, че да не съм наследил мъничко мозък поне от единият от двамата...
Май пижамата, изрисувана със сини жаби, играещи на криеница, бе още едно от нещата, което караше хората да ме гледат по този странен начин. Кой знае за какъв ме мислеха...
Какво се притеснявах всъщност, мислеха ме за това, което съм...
А едно от малкото неща, които знаех бе, че трябва да се гордея със скромната си персона... все още не разбирах защо, но бях убеден, че и този отговор ще се изпречи на пътя ми някой ден...
И така остана само третият проблем... Не знаех къде се намирам. Да, ясно ми беше, че се намирам в собствения си квартал! Но дори и най-старите жители на дадено място не можеха да познават всяка една тясна уличка... А аз живеех тук от съвсем скоро. Някакъв плешив непознат чичко ми бе казал, че ателието на ключаря е в тази посока... Ето, пак си търсех оправдания.
Защо изобщо бях повярвал на човека? Вярно, изглеждаше мил и добродушен, но най-опасното зло винаги се криеше зад някое приветливо и хубаво личице. О Боже, звучах като главния герой от филм на ужасите...
Май напоследък телевизията ми се бе насъбрала в повече. Знаех си, че не трябва да посягам към малкото черно нещо, с което се командваха каналите, всеки път, когато скуката ме надвиеше и книгите изведнъж започваха да ми се струват глупави и безсмислени...
Ама какво ми ставаше? Ако не търсех вината другаде, щях да се самосъжалявам...
И защо продължавах да стоя на тази студена и мокра пейка /не, че имаше нещо сухо наоколо/ вместо да направя нещо и да се опитам да се прибера?
Не бях мислил, че дребният апартамент, в който с малката ми сестричка бяхме принудени да живеем, можеше да ми липсва толкова много...
С големи усилия се изправих и поех към... следващата пейка... която за разлика от всичко в тази част на града май не бе празна.
Слава Богу, поне веднъж и късметът бе решил да ме навести. Дано човекът на нея беше по-наясно с улиците на квартала от мен. Поне щях да успея да се измъкна от това ужасно място... А ключовете -е... мисленето за този проблем оставаше за по-късно.

Съзнанието ми продължаваше да рисува нереални образи.Но един се отличаваше.Всички бяха в духа на миналия век.Браян с каубойски ботуши , панталони в цвят каки и елече,на чийто джоб проблясваше позлатена значка, отразяваща поста му на шериф.
Джейс с гащеризон обсипан с милиони пришити парчета плат , скриващи дупките под тях, карирана риза на червени и бели райета, сламена шапка , ок която изскачаха няколко немирни кичура от кестенявата му коса ...и за къде беше нашият мил фермер без задължителното гребло в дясната му ръка.
Аз-облечена в дълга до земята , доста префърцунена , рокля с бухнали ръкави и грижливо прибрана в две плитки , завършваши с панделки от същия плат, коса.А е то , че и една овца започна да се разхожда около мен...или станаха две...
До тук се изчерпваше простото-селското момче, градския шериф-покровител на закона и униждажител на неправдата и естествено обърканата овчарка...Ох!Забравих и двете сладки овчици.
И ето го Том.Сложността идваше от това ,че той е твърде различен.Звездата на футболния отбор в нормално време и графът , на който предстои да наследи управлението на града , според обърканото ми съзнание.С това той печелеше черния официален костюм, изкрящо бяла риза/по-бяла дори от тези от рекламите на перилни препарати/ ръкавици в същия цвят и чифт черни, лъснати до савършенство , обувки със заострен връх.Гледаше ме, покачен на бял кон, а лицето му бе озарено от ленива усмивка.Но аз никога не си бях падала по белите коне.Какво точно се бе променило...Но ето , че се бях влюбила и ..уплашила.Всичко бе станало твърде бързо и така моят граф внезапно се бе оказал твърде далеч и същевременно твърде близо.Единственият вариянт в такава ситуация бе краят.Звучеше твърде драматично дори в собствените ми уши, но се налагаше да приключим преди всичко да бе станало сериозно.Правилно ме разбрахте.Беше ме страх , че връзката ни е сериозна.Глупаво, знам, но уви това чувствах.И така само преди минути се разделихме.
Също толкова бързо потекоха и сълзите ми.защо плачех?Нали аз го поисках?!
Но разумът не ме слушаше.Солените сълзи се стичакаха по иначе мокрото ми лице и оставяха пареща диря по бузите ми.
Прибрах колене към гърдите си и се оставих в ръцете на студа.
Но не Том бе образът , който не се връзваше, а...Сев.Моета въображаема картина изглеждаше почти завършена, но той стоеше някак нелогично в нея.Изгарящито сините му очи в коплект с усмивката , нашепваща ми неща , от които дори дяволът би се уплашил, той приличаше по-скоро на ..странника от съседното графство или бременския музикант , лутащ се от село в село, търсейки нови приключения.Но как за Бога се бе озовал в съзнанието ми?!Като изключим факта , че седях , молейки се на съдбата да го доведе при мен, не би следвало той да има място в тази картина...Не го познавах-само име.А вече удобно се бе настанил във фантазиите ми и галеше една от овцете.
Различен-да.
Бледите контури ,обгръщащи образа му ,започнаха да добиват форма.Осъзнах ,че не е странника , нито музиканта...а подобие на Робин Хут.
Шапка с перо, лежеше кротко върху стилно разрошената му от вятъра коса, смешно заострени и извити в края обувки от светла кожа и зелен впит панталон, който трябваше да призная му стоеше...ами адски добре.Особено на фона на разкопчаната му риза.И като всеки герой, и той си имаше своето оръжие.Не, нямах предвид дяволитата усмивка, а кажения калъф за стрели , подаващ се над рамото му.
Успях да се разсмея.След толкова плач, това бе направо изненадващо.
Тук идваше проблем номер едно.Не бях сама.Сигурно непознатият , настанил се до мен само преди минута, вече премисляше план за бягство.Не го винях.В пет сутринта подгизнало , свито на кълбо момиче, което се къса от плач , изведнъж започва да се смее.Жалка картинка.
Обърнах бавно глава в посока на другаря , с който делях пейка в този късен час, готова да срещна поглед изпълнен със съчувсвие , казващ ми"и за теб има надежда, ако се обърнеш навреме към психотерапевт" и едва не подскочих.На бледата светлина, която хвърляше съседната улична лампа, проблясваха леденосините му очи, озадачени и преценяващи ме.
-О, не-простенах тихо-Халюцинирам.
Това бе простичкото обяснение, което ми се струваше най-логично.А и пижамите , нашарени с жаби, още повече ме подтикваха към това заключение

Тъмното небе безмилостно протягаше ръце към нас, заплашващо да приклещи в зловещия си капан цялата вселена... Капките дъжд се промъкваха бавно и устремено напред, като войници, които нямаше да се спрат пред нищо преди да изпълнят дълга си.
Аз трябваше да бъда като тях... Това бе нещото, което винаги се бе изисквало от мен.. и което никога не бях успял да постигна...
Понечих да помръдна, но краката отказваха да ми се подчинят... А така болеше... Сякаш опънати до краен предел огнени вериги ме приковавха към земята... Тогава защо бе толкова ледено студено?
Потърпнах като пронизан от мълния. Не можех да се съпротивлявам... Нямах време да крещя...
Ръцете ми... Опитах отново... Острите шипове се забиха още по-силно в кожата ми, а изпепеляваща болка прогори и последната здравомислеща част от съзнанието ми. Безпомощно погледнах надолу.
Нима си въобразявах всичко?
А тя просто стоеше там... и ме гледаше. Неспособна да каже каквото и да било... Големите й окорени очи шареха наляво-надясно и отчаяно се опитваха да открият нещо познато... нещо, което да им подскаже какво се случва. Нали така ставаше в приказките? Точно когато всичко изглеждаше загубено сякаш от нищото изскачаше главният герой, показвайки на останалите, че няма за какво да се тревожат... И винаги беше прав.
Кой щеше да помогне на нас? А всъщност имахме ли нужда от помощ... от безименния спасител? И защо имах чувството, че не приказка с щастлив край бе мястото, в което се намирахме?
Тя плачеше... Едри горчиви капки прорязваха красивото й лице и сякаш изгаряха гладката й кожа. Аз ли бях виновен? Или нещо друго... не толкова добро... се бе намесило в историята ни? Кой определяше какво да се случи в една приказка?
Въпроси и пак въпроси... Единственото, което липсваше бяха отговорите...
Но ето, че всичко изведнъж се промени... Сълзите бяха заменени от смехът... Виждаше ли ме в момента или отново си бях измислил всичко? Като преди почти двадесет години... Ето, че миналото отново се връщаше, за да отвори чудовищната си паст... и този път да ме погълне. Защото нямах право на втори опит. Аз се бях провалил. И сега си получавах заслуженото.
Истина ли беше? Или поредната лъжа... измислена от самия мен само защото не можех да приема суровата действителност, където не всичко бе толкова розово, колкото ми се искаше да бъде.
Не знаех. И вероятно никога нямаше да разбера. Защото някои неща просто трябваше да си останат така. Едно от малкото истини, които бяха излезли от устата на баща ми... поне пред мен. Но какво разбирах аз? И какво право имах да го съдя? Всеки си мислеше, че знае как другите трябва да живея живота си, но горчивата истина бе, че малко хора знаеха как да изживеят своя собствен... Досега си бях мислил, че съм от тях... Е, вече дори в това не бях сигурен.
А Лекси продължаваше да стои там... безмълвна. Вече и усмивката се бе стопила от лицето й.
Спомних си как изглеждам и усетих как смехът напира в мен... причинявайки ми още по-голяма болка... Дали ме бе познала? Или ме мислеше за поредния маниак, обикалящ улиците по това време на нощта?
Упорито продължавах с въпросите... Нещо щеше ли да се промени?
Отговорът моментално ме халоса по главата, напомняйки ми, че не трябва да бъда толкова наивен.
А болката се върна отново, показвайки ми невидимите окови, които ме държаха в плен. В нейния плен.
Или пък не? Вече нищо нямаше значение.
Изведнъж погледът ми се замъгли, сякаш хиляди пеперуди бяха плеснали с крехките си крила пред очите ми... Как нещо толкова мъничко и нежно пораждаше такава трагедия...
Вече не виждах нищо...
Остър писък се просмука през въздуха. Но аз вече не бях там...

Възможността всичко около мен да е плод на въображението ми веднага отпадна.Беше твърде реално.Капките дъжд, които сякаш бяха ледени кинжали , се забиваха в кожата ми, а студеният вятър развяваше несресаната ми коса и се просмукваше през иначе мокрите ми дрехи.Треперех.А Сев просто стоеше и продължаваше да ме изучава с поглед.Никой от нас не продума.Тягостната тишина ни загръщаше все по-силно.
Внизапно той завъртя очи и безжизненото му тяло се свлече на пейката.Панирах се.Той имаше нужда от мен и трябваше да се окопитя.Ала това не се оказа лесна задача.Може би , защото никога не ме е бивало да се грижа сама за себе си , а какво ли оставаше да полагам грижи за някой друг.
Огненият сърп на небето ми подсказваше , че скоро няма да се съмне.Сградите около мен глъхнеха зловещо.Светлината , която хвърляха няколко уличин лампи , напразно се опитваше да си пролбие път в тъмата.Сама.Думата проехтя в изпразненото ми съзнание.
С много усилия успях да се измъкна от оковите на моментното вцепенение.Изправих се бързо и хванах ръката му.Задържах го в изправено положение и се наведох над него.
-Сев!Сев, събуди се!-опитах се да запазя самообладанието , което си бях върнала само преди няколок мига.
Лицето му бе бледо, а клепачите му не помръдваха.Тъмно сини кръгове прорязваха кожата под очите му.Сякаш бе восъчна фигура ,потънала в безкраен сън.Но все пак дишаше-макар да бе тежко.
-Хайде Сев!-повторих отново , но този път не настоятелно .
Решителността ми бе заместена от страх.А сълзите , които бях успяла да преборя, отново забликаха безспирно.
Бърза помощ!Те щяха да ми помогнат.
Затърсих из джобовете си, но не напипах студената повърхност на телефона.Имаше си причина -това не бе моето яке.Имаше още едно решение -такси и направо в болницата.Уви наоколо бе пусто-нито някоя от ярко жълтите коли на таксиметровата компания , нито каквото и да било превозно средство.
-Хайде Лекси, не истерясвай точно сега!-наредих си гласно.
Добре, какво ни учеха в часовете за оказване на първа помощ.Ох, само да не бях била толкова заета със зяпането на готини янструктор, учещни да...да поставим пострадалия в легнало положение!
Седнах до Сев и сложих главата му в скута си.После внимателно вдигнах краката му и поставих ръка на челото му.Гореше.Но противна на високата темперетура, ръцете му бяха ледени ,а тялото му трепереше.Свалих якето му , което миришеше на автършейф , и го покрех.Сълзите ми продължаваха да се стичат-Какво щях да правя?!
И ето че дъждът премина в сняг.Бе едва ноември и това обясняваше кишавите бели парцали, сипещи се от небето.Снежинките се завъртяха около лицето му и се стопиха при досега с топлата му кожа.
-Не трябваше да става така-тихо казах-Трябваше да те срещна на друго място и по друго време.Да се запознаем , да излезем веднъж-два пъти .Да сме приятели.А сега стоя тук, чудя се как да ти помогна...А ти дори не ме чуваш.Хайде , Сев!Събуди се...събуди се и ми кажи, че всичко ще бъде наред.
А какво бе студеното нещо в задния ми джоб?!Издърпах го и не можах да повярвам.-телефонът ми.Значи имаше надежда.
Пръстите ми нетърпеливо започнаха да натискат бутоните .Ала не уцелваха.Избирах номера отново и отново.И когато топлия женски глас от другата страна на слушалката ми отговори, едва не извиках от радост.
Цял поток от информация изсокчи от устата ми.Ала най-важното не казах..може би защото аз самата не знаех отговора.Къде се намирахме?Насред Куинс, алакъде точно?Не виждах табела.
Жената от отсрещната страна на слушаалката с най-равния си тон ми оповести,че засекът обаждането.Само трябваше да не затварям.И тогава тя започна да ме засипва с маловажни въпроси. от сорта на с какво е облечен.Но това не бе мъловажен въпрос.Нее трябваше да го оставя да замръзне.Това можеше можеше да бъде фатално.Имах една идея.Нямах време да мисля доколко е правилна.
Внимателно задържах главата му, докато се изправях.После легнах до него , опитвайки се да го стопля.Снегът продължаваше да вали, а последното , което чух бе звукът от падащата батерия на телефнона ми.
-Честит първи сняг, Лекси-промърморих и затворих очи

Изведнъж се почувствах така сякаш хиляди малки наелетризирани мушици внезапно бяха накацали по цялото ми тяло... Не заскъсня и изгарящата топлина - сякаш знаеше, че я чакам. Пламъците, искрите, преплитащи се и прорязващи ледения въздух. И те бяха тук...
Миналото и бъдещето се бяха събрали да се присмеят на жалкото ми настояще...
Стари, отадвна забравени картини се заредуваха пред очите ми. Ето, че отново видях онова малко наивно момче, изгубено в един враждебен и чужд за него свят. Свят, в който нищо не е такова, каквото изглежда... и доброто не винаги се оказва победителят в безмилостната схватка. С боси, разранени крака то тичаше напред, без да обръща внимание на кръвта, оставяща червените си белези на каменни път.
"Не, спри!", исках да изкрещя, но сякаш огромна буца бе заседнала в гърлото ми. Не можех да върна миналото... Още по-малко да го променя... Единственото, което ми оставаше бе да гледам как малкото момче устремено тичаше към "пропастта"...
Неееее!
Безпомощно размахах ръце, но то сякаш бе сляпо за останалия свят.
Виждаше само целта си и нищо нямаше да му попречи да я достигне. Не можеш да го преживея отново... Не и сега...
Болезнен стон се изтръгна от гърдите ми. Но момчето вече го нямаше.
Докато осъзная какво се случва пред очите ми изплува друга картина. Съвсем различна от предишната. Бе тъмно. Големите корони на дърветата закриваха небето... Един единствен тъничък лъч се прокрадна през гъстия мрак, но не след дълго и тои се стопи, притиснат от мъглата. А вятърът свистеше безпощадно. Сякаш незабелязващи всичко това, в средата на гората, върху студения камък стояха две деца. Ето го отново. Малкото момче, изправило се срещу света. Но този път не бе само... Не, не помощта бе дошла при него, а грижата. Грижата за един живот, който му бе поверен.
Свитата на кълбо болка, досега спотайваща се дълбоко в мен, като че ли напираше да излезе. За пореден път да ми напомни за съществуването си... Все едно можех да я забравя. Или за миг да си помисля, че превръщайки миналото в един маловажен спомен, можех да бъда щастлив в настоящето. За мое огромно съжаление такива несща не се случваха. Колкото и усилено авторите на фантастика да се опитваха да ни убедят в тях...
Но нима аз не живеех в един измислен, нереален свят?
Докато отговорите на тези въпроси отказваха да ме удостоят с присъствието си, самотното малко момче продължаваше да стои насред гората. Тъжни мисли помрачаваха ведрото му лице... Сестричката му плачеше... Парещи сълзи прогаряха меката й кожа, причинявайки и на двама им изпепеляваща болка. А те само стояха и чакаха... Чакаха помощта, която нямаше да дойде...
И ето, че изведнъж всичко това изчезна... Нещо тежко ме халоса здраво по главата... За един безкраен момент си помислих, че това е краят.
Но напук на всичко съдбата отново ме изненада... Почувствах нечия ръка, здраво стискаща моята.
Очите ми се отвориха сами, готови да посрещнат слънчевата светлина. Е, нея я нямаше, но имах късмет, че изобщо бях успял да ситгна дотък... Явно все пак животът не ме мразеше толкова, колкото си мислех...
И ето ме отново... там, където трябваше да бъда... В настоящето, колкото и неприятно да бе то.
Ами това, което се случи... Сън ли беше? Реалност... или просто поредната измислица, съчинена от болното ми въображение? Исках ли да знам...
С мъка се надигнах и погледнах нагоре. Лекси стоеше, а широко отворените и очи ме гледаха учудено и някак изплашено...
Широка усмивка озари лицето ми.
Не, определено не исках да знам...

Не знаех колко време е минало.Все още не се бе стъмнило-значи не бе много.Макар то със своета задушлива хватка да ми се струваше прекалено бавно течащо.Първоначално тялото на Сев не помръдваше , с изключение на неравномерното и накъсано дишане.После вцепенението , което бе сковало тялото му, започна да се разсейва .Няколко накъсани фрази без смисъл се отрониха от устните му .Опита се да помръдне , но моета спасителна прегръдка, с едничка цел да го затопли, не му позволяваше.
Снегът валеше все по силно.Белите кишави парцали започнаха да придобиват чудати , но все пак почти правилни , форми.При други обстоятелства щях да се радвам на красивата гледка.Все пак това щеше да значи бой със снежни топки, а аз си умирах за един.Но точно в момента снегът за мен беше враг.
Той помръдна отново.Този път желязната ми хватка бе безполезна и не успя да притъпи движението.Погледнах го очудено .Онези очи отново ме изпиваха , а широка усмивка грееше на лицето му.Изглеждаше...развеселен.
Отдръпнах се рязко.Това движение носеше своите последици, все пак се намирахме върху пейка.Пльоснах се на покрития със сняг снежен асфалт.Не исках да ставам за посмещище, макар срещу мен да стоеше момче с пожама на жаби, затова бързо се изправих.Доматената червенина, която не пропускаше удобен случей да ме злепостави, изби по бузите ми.
-Не е каквото си мислиш..-смънках аз
Всъщност като се замисля, какво всъщност можеше да си мисли в тази ситуация...
Изведнъж ампоато ми на разклатена сода влезе в пълен ход.Нещо в мен прищрака и ето че избухнах с пълна сила, заливайки всичко около мен.Сев нямаше да се измъкне лесно.
-Изкара ми ангелите!Хората не припадаг от нищото!На всичкото и отгоре сега се усмихваш, сякаш нищо не е станало!-дадох воля на гнева аз
-Ти и твоята пижама на жаби !Следващия път като решиш да се строполяваш, би ли ме предупредил!?-скръстих ръце
Държах се като малко дете и го осъзнавах, но всичко което бях преживяла днес ми идваше в повече.
Тогава погледът ми отново падна върху него.Изглеждаше толкова невинен и отново ме изпиваше с очите си.Естествено, все още бях притеснена.Както сама казах хората не припадаха от нищото.
-Сев?Пил ли си?-днес за втори път задавах този въпрос.
Веднъж на Джейс , имащ наглостта да ме извлачи от топлото вкъщи и сега отново-този път на Сев.
-Не ме карай да проверявам!-язвителната нотка отново се прокрадна в интонацията ми.
Макар да не я исках тя сама се намърда там.Винаги ставаше така.Е, норамално за човек , който не може да поеме контрола над емоциите си .
Близките няколко къщи се озариха от бледа светлина , идваща от сърцевината им.Явно виковете ми се чуваха надалеч.Ох, ама как не се бях сетила да помоля някой за помощ?!-май беше защото не бях забелязала постройкитеМалките детайли, макар в случея да не бяха кой знае колко малки, постоянно ми обягваха.Но и да ги бях видяла, какво щях да кажа:.Хей, ами виждате ли момчето с жабешката пижама с нездревия вид, да точно този , зарития от сняг,лежащ по гръб на пейката, ами работата е там, че припадна.Знам , странно , но уви факт.-Не, определено щяха да ме вземат за откачалка с чудат приятел.Най-вероятнощяха да викнат полиция, какъвто съм карък Браян да се окаже в патрулката и всичко да свърши зле-миене на чиниите вкъщи цял месец.
Обърнах се отново към Сев , чакаща отговор.-

» Дискотеката в Куинс