На около километър от летището се издигаше така величествена - ,,Статуята на свободата". Подарена от Франция в символ на приятелство, тя стои вече 125 години на бреговете на един от най-големите градове в страната - Ню Йорк. И именно там бях и аз. На първото място което исках да посетя. Мястото за което винаги съм мечтала да видя от близо. И ето ме. В самолета. Прелитаща над факела. На снимки, зелената дама изглеждаше стотици пъти по-малка. Май именно защото самата статуя е сто и два метра... Не, не знам всичко това, чета от справочника за туристи в ръцете ми. Синьото книжле беше доста полезно като се има в предвид, че скоро щях да живея тук. Всъщност аз вече живеех тук. Това беше новият ми дом. Сбъднатата ми мечта. Вече трябваше да се слея с нюйоркчаните, да живея като нюйоркчанка и да се държа като такава. ,,На главата на женската фигура има 7-лъчева корона, символизираща 7-те морета и континенти. 25 прозорчета напомнят за съкровищата на света. Жената държи в дясната си ръка факла (а и американското знаме след 13 юни 1927), а в другата - Декларацията за независимостта от 4 юли 1776 г. Под краката ѝ са разкъсаните вериги на робството." - пишеше в справочника. Колесниците на самолета допряха писта номер осем на летище ,,Ню Йорк" в 12:45. Петнайсетте минути които ми отнеха за събиране на куфарите от багажното отделение ми се струваха ненужни. Можех и по-бързо. Само дето охраната ми се моткаше половин час, за да проверят някакъв дядка, който носеше метален кръст, който не искаше да свали, защото това показвала вярата му в Бог който непрекъснато бдял над нас и ни пазел. Но ето, че трите ,,горили" играещи роля на охраната най-после успяха да свалят скапания кръст от врата му и отново да мине през детектора за метал. Не се чу бибиткане и продължиха нататък. След безпроблемното преминаване през детектора, грабнах куфара си и се запътих към първото такси, което видях.
- Към хотел ,,Плаза", моля.
...
- Здравейте, с какво да Ви помогна? - попита момичето на рецепцията.
- Здравейте - поздравих - бих искала да отседна тук за няколко дни.
- Добре, лична карта. - подадох личната си карта, от черното си портмоне на ,,The Nightmare Before Christmas" и след минута пиколото взе багажа ми и го отнесе в стая 318 с гледка към езерото. - Колко дни ще бъде престоят Ви? - попита русокосото момиче зад гишето.
- Три.
- Имаме пакет all inclusive. Бихте ли искали да Ви включим в него?
- Не, благодаря, няма да ме има през повечето време - казах с усмивка и се запътих обратно към улицата, където ме чакаше таксито.
- Към Статуята на свободата.
... Половин час по-късно ...
Символът на Америка. Хиляди посетители прииждаха от входа, а двойно повече влизаха, някои дори се връщаха за втори оглед... Или просто бяха забравили нещо вътре. Вече на метри от женската фигура издигаща се високо от земята се сблъсках с едно момиче. Руса коса, морско сини очи. Беше ми позната от някъде.
- Здравей, извинявай за това. Така става с тези които не гледат къде вървят и се спъват в хорските крака - момичето се засмя
- Здравей. Няма проблем каза русокоската, с английски акцент.
- Извинявай за въпроса, но познаваме ли се от някъде - момичето ме изгледа странно.
- Съмнявам се. - каза тя и се наведе да вземе справочника който изпуснах при сблъсъка.
- Аз между другото съм Фей.
- Джей. - каза само. Не ми направи никакво впечатление в началото и може би нямаше да ми направи въобще ако не държеше списание Vogue, а това на корицата не беше тя.
- Господи, ти си Джей Хатрланд! - извиках но слава богу, никой не се втурна за автограф.
- Ш-ш-ш-ш...По-тихо. Не е нужно да ме обсипват подивели фенове. - Съжалявам. Е, какво правиш тук. Последно четох в интернет че си в Лас Вегас. - извиних се и казах когато тръгнах отново към дамата с короната.
