Плажа на Статън Айланд

Той само ми смигна и продължи да обсипва нежно врата ми с безброй целувки. Продължихме да се целуваме страстно към седеме минути и той попита:
-Да отидем у нас?

- Трябва да си тръгваш ли? Че това е очевидно.. Както е очевидно и че изречението просто нямаше да звучи по същия, ако не беше започнало с "по дяволите"..
Тук не можех да кажа нищо. Тези две думички бяха едни от най-често излизащите от устата ми... И в случая се възползвах единствено и само от това, че непознатото момиче не бе наясно с тази малка, но значима подробност.
- Нека се върнем на това, което смятах да ти кажа, защото имам лошия навик да забравям думите си, ако не ги изтърся веднага. Та понякога хората се нуждаят от нещо много простичко - да прекрачат границата между задълженията и желанията...
Нямаше нужда от загадъчни усмивки или каквито и да било други илюзионистки трикове, които да съпътстват края на изречението.
Щеше да подейства... Винаги действаше... Като се замислех, аз май за първи път употребявах точно тези думи... Но не пречеше да се надявам в щастливия край - или както в моя случай бе изразен той - оставането на момичето.
Обичах да озадачавам хората... Струваше си да изтърся някоя глупост, която и аз самият не разбирах само за да се насладя на изражението на "жертвата" си. В случая момичето изглеждаше като малко детенце, чиято майка току-що е взела любимата му плюшена играчка. На него му идеше да й кресне "Върни ми я по дяволите, тя си е моя собственост", но единственият проблем бе, че не знаеше повече от тези думи.. Затова и просто стоеше и гледаше объркано.
Странно беше, че толкова много исках тя да остане /да, имаше случаи в които дори самият аз не бях наясно с много чувста и мисли, които бушуваха в мен/... Не беше само заради любопитството, което продължаваше да ме изгаря. Нито заради това, че най-вероятно нямаше да срещна дръга толкова интересна компания по това време, а не ми се стоеше сам. Всъшност изобщо нямаше да срещна никаква комапния... Но не - и това не бе причината.
Ето че отново бях изпаднал в една от онези рядко случващи се ситуации, в които не можех да определя какво точно искам. И защо...
Което от своя страна ме караше да не знам какво да правя. А това го мразех най-много.
Отново се обърнах към "спътничката" си и я удостоих с пронизващ поглед. Поне вече можех да бъда сигурен, че ще остане.. От там на сетне всичко щеше да се нареди от само себе си.

И както винаги бях погледнал на ситуацията единствено от едната страна... От грешната разбира се.
Толкова ли щастлив бях от победата си, че не забелязвах защо всъщност момичето оставаше?! Та тя не ми обръщаше абсолютно никакво внимание. Дори и глупостите, които бях наговорил да й действаха по някакъв начин.. тя не го показваше.. ама изобщо.
А най-лошото в случая бе наранената ми гордост...
По някаква странна ирония на съдбата момичетата се лепяха за мен и отказваха да ме пуснат, когато никак не ми беше до тях.. А сега, когато се опитвах да привлека вниманието на една от тях... Всичко беше наопаки.
Втората ми грешка. Допуснах, че по-зле не може да стане. Днес май беше денят на провалите ми. Не се бях държал толкова необмислено и глупаво от.. вчера, като се замислех. Сравнението ми отново не се получи. Поредният провал.. въпреки че се случваше само в мислите ми...
Откъде по дяволите се взе този дъжд? Даа, естествено както винаги остроумният глас в главата ми не пропусна да ми напомни, че големите капки, които в момента тропаха по главите ни, можеха да дойдат от едно единствено място, а именно небето.
Все едно нямаше да се сетя сам.. Това си беше реторичен въпрос. Е ето, че вече дори спорех с вътрешния си глас. Каквото и да ми ставаше, можех само да се надявам да отмине по-бързо, защото със светкавична скорост унищожаваше и малкото мозъчни клетки, които ми бяха останали...
Отново бях забравил за съществуването на момичето. Що за глупост, след като единственото нещо, задържащо ме тук бе тя?
Някой да ми донесе лекарства!! Бързоо...
Тя стоеше унило на мокрия пясък и сякаш нямаше нищо против дъждът да се стича върху лицето и дрехите й. О Боже, дори и да нямаше против, тя замръзваше! Шантавите движения, с които явно се опитваше да се стопли, можеха да привлекат вниманието на човек от няколко километра...
Съблякох якето си и бавно се приблжих до нея.
- Чудиш се дали изобщо има нещо хубаво в тази ситуация, а? - съчувствено я попитах аз. Просто се опитвах да кажа нещо остроумно, за да разчупя леда, но по изражението й разбрах, че съм уцелил право в десятката.
- Е, ако приятелят ти не те бе довел тук, може би никога нямаше да ме срещнеш...
- Заповядай... - подадох й якето. Беше леко мокро, но определено бе по-добре от нейната подгизнала тениска.
- Аз съм Северин Уелдън... - замълчах, чудейки се дали да продължа.. Не, фамилията на баща ми щеше да си остане неизречена..

Добре де... Какво сбърках този път?
Нищо.. или поне на пръв поглед изглеждаше така.
Знаех си репликите наизуст... И нормално, все пак ги използвах по няколко пъти на ден..да де, на седмица. Новите запознанства винаги бяха едни и същи. Не минаваха без банални фрази от сорта на "Как се казваш, как обичаш да те наричат?". Аз пък винаги бях искал да се запозная с някой, без да разбираме имената си. Това май нямаше да бъде запознанство.. или поне не типично такова... Но пък със сигурност би било интересно.
Вече бях изпуснал шанса да изпълня щурите /всъщност май не бяха щури.. поне не и като се имаше превид какви неща правех обикновено/ си планове. Тя така или иначе знаеше моето име. Е, не всичко бе загубено. Поне бях твърдо решéн да не питам за нейното.
Слава богу, че всичките тези глупости си оставаха единствено и само в моята..мозъчна кутия. Не можех да рискувам да го нарека "мозък", защото с тази част обикновено се извършва едно действие, наречено мислене, което на мен ми беше изключително непознато... Въпреки че от време на време се появаха проблясъци.. Е, като казвах от време на време, имах предвид, в най-неподходящите моменти, разбира се...
Какво да се прави.. Някои хора бяха родени с късмет. А други... други просто бяха принудени да се спъват във връзките на обувките си /които винаги се оказваха развързвани/, всеки път щом погледнеха в краката си.
Аз бях от втория тип хора.. Но откакто го осъзнах, което ще рече от десет години, бях свикнал да обръщам нещата в своя полза...
Олеле, отново се оплетох в размисли, които нямаха нищо общо със ситуацията.. Какво се бе случило преди малко.. Нещо, което ме бе ядосало.
О да!
Името... Как бе успяла да разбере, че не се представих изцяло... Първите ми имена не звучаха ли достатъчно трудно? Винаги бях мислел, че дори само "Северин" беше гадничко за запомняне... Аз лично никога не бих избрал такова име за себе си. Не че, не ми харесваше - напротив... Даже ми подхождаше, просто.. Е, както и да е.
Нямаше да я лъжа.. Какъв бе смисъла? Едва ли щеше да иска да слуша цялата история, причинила омразата ми към така наречената ми втора фамилия..
- Всъщност не.. - отговорих на въпроса й - Бронкхорст... Северин Уелдън Бронкхорст... - Но едва ли това има кой знае колко голямо значение в случая - свих рамене. Всъщност може би имаше значение.. винаги имаше...
- Ти.. как така се озова тук... по това време... - Постарах сее! Наистина! Положих всички усилия да сдържа любопитството си, но каквото и да правех то сякаш напираше да излезе да навън и да покаже на всички, че не мога да го озаптя.
Боже.. Говорех за любопитството си като че беше жив здравомислещ човек. Трагедияя...