Апартаментът на Ники и Оливия

...

Най-накрая стигнахме апартамента, в който живееше Ники.. кварталът изглеждаше малко зловещ, но това може би се дължеше на факта, че беше полунощ. Стигнахме до входа, тя започна да рови нервно в чантата си, търсейки ключовете. Продължаваше и продължаваше, аз се притесних и предложих помощта си, но тя отказа.
Е, докато тя упорито ровеше из нещата си, аз имах възможност да огледам наоколо. Не че имаше какво да се оглежда, но..
Дали Ники щеше да ме помоли да влезна или направо щяхме да се сбогуваме след като намери ключовете си !? Дори и да ме помолеше, най-вероятно щях да откажа, защото вече едва се държах на краката си и имах нужда от почивка. В това време май нямаше да си намеря транспорт, а живеех чак на плажа в Статън Айланд. О Боже, щях да се прибера в 3 .. а утре имах да върша толкова много неща и трябваше да ставам рано. О, проклето време !! Ники най-накрая намери ключовете си и се обърна към мен, погледите ни се сблъскаха..

Погледите ни се срещнаха...дали трябваше да го поканя вътре или вече беше много късно?
-Хей,ако искаш...-тъкмо щях да му предложа да остане,когато вратата зад гърба ми се отвори с гръм и трясък.
Сигурно Оливия пак беше бясна ,че се прибирам по това време. Обърнах се да й кажа,че ще се прибирам когато си поискам,но там нямаше никаква Оливия.
Пред мен стоеше мъж с множество вещи в ръцете си. Когато се загледах в тях останових,че са моите неща. А това вероятно бяха крадци.
Мъжът до вратата се обърна към нас и срещна разтревожения ми поглед.
Изпод купчината вещи измъкна малък ,черен пистолет и каза:
-Влизайте вътре без да вдигате шум! - в тези няколко простички думи ясно се долавяше заплахата...

Крадец?! Е на това му се викаше да имаш ужасен ден. Извади някакъв пистолет и ни каза да влизаме вътре без да вдигаме шум. Хаха, ами аз не смятах да го послушам. Всъщност не знам какво смятах да правя. Паникьосах се и тръгнах към него и неусетно забелязах как юмрукът ми се забиваше в лицето му. Той изпусна малкия пистолет, който изхвърча доста надалеч и падна на стълбите. Добре.. достатъчно далеч- на безопасно място. Все още бях паникьосан и продължавах да върша не добре обмислени действия, юмруците ми продължаваха да се забиват в лицето му, а Ники седеше отстрани, закрила лицето си .. пищяща. Много хубаво, с това пищене можехме да оглушим наглия крадец.. не толкова хубаво беше, че можехме да оглушим и мен.
- Обади се на полицията.. по-бързо !!! - извиках ѝ нервно, докато задържах непознатия.
Беше страхотно, дори не ме беше страх.. като в истински екшън!!! Крадецът успя да отвори очи, въпреки че цялото му лице беше в кръв. Е, съжалявам бях малко груб, но той какво прави в чужди домове?! .. Погледна ме малко странно, след това се опита да стане, но му попречих. Започна да ме бута и рита, опитвайки се да се измъкне от мен, но не му се получаваше. Вече чувах полицията - беше на нашата улица. Продължавах да гледам нахалника в очите и да му се усмихвам мило. А той ме гледаше все така бясно, май не се радваше на усмивката ми ?! Трима полицаи се качиха бързо с оръжия в ръце. Единият взе пистолета от стълбите и отиде да говори с Ники, а другите двама дойдоха при мен, вдигнаха крадеца и го отведоха надолу, а разпитващият дойде при мен. Разказах с три думи какво се случи и отидох да видя как е Ники..
- Добре ли си ? ...

Добре...за пръв път ми се случваше да ме оберат..и такъв екшън изобщо..а всичко стана толкова бързо и нереално. В единия момент гледах мъжът с пистолет насочен в лицето ми,а в другия той вече лежеше на земята ,а Джош без да загубва самообладание се справи с него,което не беше много вярно за мен. Закрих лице с длани,а огушителните писъци сякаш сами започнаха да излизат от устата ми.Докато не намерих достатъчно самоконтрол да звънна на полицията.
Когато всичко свърши Джош дойде при мен и каза:
- Добре ли си ?
Първоначално не казах нищо.Но след около минута все пак започнах да говоря:
- Аз...уау..ти беше уау.
И без дори да усетя как или по-точно защо по лицето ми се застичаха сълзи.

Аз съм уау ?!? .. ами .. УАУ !! Тя очевидно не беше добре, защото започна да плаче. Приближих се до нея, прегърнах я и се опитах да я успокоя. След това я хванах и влезнахме в апартамента. Беше грубо, че нахълтах неканен, но исках да и помогна с каквото мога. Седнахме на дивана, но тя продължаваше да плаче ...
- Наистина това беше малко странно и .. неочаквано,но всичко вече свърши, така че се успокой.. радвам се, че помогнах с каквото мога. Ако искаш да останеш сама.. аз ще си тръгвам..

Малко след,като влезнахме в апартамента се оправих.Избърсах сълзите си,а Джош явно трябваше да се прибира.
-Тръгвай,ако искаш,няма да те задържам.Аз съм добре вече.
Добре,че Оливия не е била сама тук..иначе не ми се мислеше какво може да е станало.