Алеята покрай езерото

[Only admins are allowed to see this image]
Тиха, спокойна, тясна алея, минаваща покрай езерото.
Приятно място да се разходиш в горещите летни дни.

Беше привечер и аз реших да се поразходя из Сентрал парк.Много пъти бях слушал за това място, но представите ми се различаваха от това, което се изправи пред мен.Тази внушителна площ, обсипана с зеленина и хора, определено бе десетократно по-голяма от парка във Флоренция, в който прекарвах по-голямата част от детството си и в който обичах да се разхождам привечер.Но определено бе живопистно място идеално за сутрешно тичане или проста безцелни обиколки.Да, това място ми харесваше.Опитвах се да запомня всеки детайл от алеята, по чийто асфалт утекваше шумът от шляпащите ми маратонки.Бе валяло само преди няколко часа, а локвите бяха толкова често срещани, колкото мухи около буркан ягодово сладко оставено на масата в двора.Дъждът бе успял да изпрати зад тежките бетонни стени на небустъргачите по-голямата част от населението и сега бе сравнително пусто.Само тук-там се мярваше по някой човек, разхождаш домашният си любимец.Бях се загледал в близките дървета и не обърнах внемание на момичето, преди да се блъсна в нея с все сила.

Вървях си аз най-спокойно по алеята. Наоколо повечето хора тичаха, правеха обиколки, за да отслабват. А аз даже похапвах боровинкав сладолед.
В следващия момент някой се блъсна в мен. Фунийката със сладоледа се размаза на блузата ми. А на всичкото отгоре едвам се удържах да не падна - при сблъсъка бях загубила баланс.
- Еей! - извиках на непознатия. - Виж какво направи! Това никога няма да излезе! - А и нямаше да мога да си доям боровинките.
Сега обаче като се загледах в него и забелязах, че е много сладък. Сладък и стреснат от мен. Това не смекчаваше вината му. Поне не много.

Вдигнах поглед и пред мен се озова намръщеното лица на момичето, което се бе оказало жертва на разсеяността ми.Като изключим размазания сладолед по тениската и и ядосаната гремаса, определено беше хубава.Но в момена вероятно искаше да ми премаже физиономията ми, защото благодарение на заблеяната ми природа, тя се оказа без сладолед и с омърляна тениска.
Английският ми не беше много силен и с мъка се опитах да си припомня съботните часове, в които баща ми и мисис Хатчър, говернандката, се мъчеха от италианско момче да ме превърнат в полуамериканец.За жалост съзнанието ми бе ангажирано с планове за околосветско пътешествие и мисия наречена "как да отмъкна конфитюр преди вечеря, без никой да забележи".И все пак имах нещо на ум.
-Времето е прекрасно-казах аз, но нещо ми подсказваше,че не съм нацелил точните думи, но поне се опитах да докарам разкаяна физиономия.

О да. Прекрасно време да си съсипеш тениската и да не можеш да си доядеш сладоледа. Просто не знаех на какво ще го направя!
Накрая въздъхнах тежко. Отказах се от спора. Намерих най-близката пейка и седнах на нея с намръщено изражение. Очевидно не мога да се разхождам с голямо розово петно на блузата. Трябваше да се преоблека. А това мижеше да стане само ако се прибера. Но ако си тръгнах сега едва ли щях да видя отново блъскащия се наоколо човек - причината за моя проблем. И докато мислите ми хръвчаха между блузата и сладура, извадих една салфетка и започнах безмислените си опити да изчистя сладоледа.

Глупав английски.Приближих се до пейката и свалих якето си.Тя все още търкаше петното, но дори онези прехвалени перилни препарати, които запълват времето за реклами в ефира на повечето телевизии, нямаше да се справят с заличаването на това петно.От опит знаех, че боровинки не се чистят така лесно.Още помнех злочестата съдба на бялата ми риза за първият учебен ден.Макар сестра ми да бе размазала парче боровинков пай върху нея преди повече от тринадесет години, винаги щях да помня този ден.Всичките ми съученици бяха облечени в чисто бели ризи.Само ръкавите на моета можеха да се похвалят с такъв цвят.Отпред се червенееше такова петно, че учителката ми се бе уплашила, че са ме простреляли.Така че влизах в положението на момичето, на което подавах якето си.
-Вземи-простичко казах аз.Една от малкото думи, която все пак бе пробила съзнанието ми и се бе запаметила редом с "гладен съм" и "от къде мога да си купя кафе"

Е явно нямаше да си тръгна. Бутналия ме беше пристигнал при мен с яке в ръка и ми го подаваше. В началото разсърдено прдължих да търкам петното. Не че щеше да стане нещо. Но се чувствах като лекар пред умиращ пациент. Трябваше поне да опитам да я спася. Гласът му имаше странен акцент. Може би не беше оттук. Поне обясняваше и защо каза само "вземи" а не нещо по-дълго като например "вземи яке ти ми" или "съжалявам за блузата ти". Скоро се предадох и метнах салфетката. Погледнах към тъмнокосия непознат и реших да проверя теорията си.
- Как се казваш?
Плана беше, че ако не знае английски ще мълчи и ще ме гледа объркано. Докато чаках отговор погледнах якето, но не го взех. Нямаше да бъда слаба и да се нуждая от помощ за такива глупости.

Отказа да вземе якето.А после каза нещо, но и дума не разбрах.Определено трябваше да намеря речник.Седнах до нея и безпомощно затърсих точните думи.Исках да и се извиня, но не знаех как.Този английски не ми се отдаваше.Но имаше друг начин , по който се надявах да се разберем.
-Алек-посочих към себе си
Тя ме гледаше в недоумление, за това посочих отново към себе си
-Алек-натъртих всяка буква аз
Надявах се да ме е разбрала.Сега трябваше да измисля как да и покажа, че съм италианец.Когато ме попитат с какво свързвам родната Италия, винаги отговарям-със старият дъб зад къщата, на който често обичах да се катеря, защото гледката беше изумяваща.Но тя едва ли би ме разбрала, ако и посочех някой дъб.Бях чувал, че европейците ни наричат "държавата-ботуш", но бях обут с маратонки както и тя,така че и това отпадаше.Оставаше ми само още нещо...
-Пиццааа-италиянската дума и английската бяха почти еднакви , с изключение на произнушението, но се надявах да ме е разбрала

Гледах като разстрелян заек. Той май разбираше. Поне ми стана ясно, че се казва Алек след като повтори името си два пъти. А на него сигурно му е станало ясно, че малко съм се объркала. Е в погледа му си личеше, че не мисли, че думата малко подхожда на мен. Седна на пейката и се замисли за нещо. След като малко помълча съвсем неочаквано за мен той каза една единствена дума.
- Пица.
Ама той какво? На пица ли ме канеше?
- И да обърнеш и пицата на блузата ми ли искаш? - попитах и се засмях. - Съжалявам, но с това розово петно вече е достатъчно шарена.

-Италия!-почти извиках аз
Държавата ми имаше едно и също име и на италиянски и на английски.Така щеше да ме разбере.
Когато изричаше последните си думи, тя се смееше.Звук напомнящ на горещ карамел, стичащ се по метална лъжица.Приятен и топъл.Това май знечеше, че не ми се сърди.А и сага, когато на лицето и не беше изписана физиономия тип "искам да видя лицето ти върху боксова круша", беше и сладка.Оставаше само да ми прости за тениската и да ме разбере.

Пица...Италия...От малка се бях примирила с половин работещ мозък, но започнах да навръзвам нещата.
-Искаш да ме заведеш на пица в Италия!-възкликнах -О ,колко мило!
Ние се познавахме едва от няколко минути ,а той вече ме канеше на пътешествие до Италия включващо пица.А аз определено обичах пица...
-Кога тръгваме?-ухилих се аз ,развалнувана, че ще си събирам багажа.

Най-накрая положителна реакция от неяна страна.Вече бях готов да търся преводач, но тя се усмихна.Значи разбираше.
Погледнах отново тениската и.Определено трябваше да се реванширам.Когато навлязох в парка, забелязах камион със сладолед.Може би, ако и купех една фунийка , щях да съм изкупил вината си.
-Хайде-казах, припомнил си още една английска дума
Имаше проблясъци.Явно гледането на американски телевизии бе окозало и друго отражение освен къртещите болки в главата след четири часа зяпане на екрана.Бях се сетил за още една дума.Рано или късно и други щяха да пробият здравата като бетон стена на моят закостял мазък.
Изправих се ловко и и подадох ръка.Може и да не знаех английски, но кавалерството си беше кавалерство навсякъде.Отново хвърлих поглед на заобикалящата ни среда.Бе започнало да ръми и малкото ентусиясти излязли след предишната тоза дъжд отново се бяха скрили зад тежките зидове на нюйоркските сгради.Надявах се само сладоледаджията да е преценил, че този дъжд не би прогонил клиентите му .Продължихме да вървим надолу по алеята, сапътствани от джвакането на маратонките ни и от лекият дъжд, който ми се стори изключително симпатичен, защото бе успял да изпразни толкова шумен град.

Явно не беше от най-разговорливите, защото досега каза само няколко думи. Нищо. Подаде ми ръка, за да ми помогне да стана. Колко мило! Повечето стават и започват да ти тропат с крак докато не станеш. А Алек си беше джентълмен. Тръгнахме през парка сред дъжда. Нямаше много желаещи да висят тук докато вали. Алеите бяха празни. Малкото хора, които минаваха поне се бяха сетили да си вземат чадъри, но не и аз. Двамата ходехме без да ни прави особено впечатление. Сигурно съм приличала на мокра кокошка - мокра коса, капещи дрехи и джвакащи обувки. Страхотно.
Започнах да се чудя как ще стигнем до пицарията в Италия. Осван ако не знае наизуст разписанието, ще му е малко сложно да предвиди кога ще кацне самолета. Или може би имаше частен самолет? Кой знае, може да е дошъл и с кораб!
Но историята взе да ми се струва все по-съмнителна. Особено когато стигнахме сладоледаджията.
- Ъ, Алек? Не са ли те учили, че първо се яде основното, а после десерта? Е, аз нямам нищо против да почнем със сладоледа. Хм, или отскоро има следолед с вкус на пица внос от Италия?

Отново успях да разбера само няколко думи-пица и Италия.Защо ли ги споменаваше..може би се възхищаваше на красотата на стравната ми.
-Да, великолепно място е-започнах да и разказвам, радостен, че е проявила интерес-По хубаво от филмите...
ОИбърнах се към сладоледаджията и след дълго ръкомахане от моя страна, успях да поръчам сладоледа.Оставих няколко банкноти и взех фунийките.Подадох една на момичето, чието име още не знаех.
-Име-попитах въпросително.
После я посочих и повторих.Комуникацията ни беше отчайваща.Мисля ,че и хората в пещерната ера са се разбирали по-добр.Оставаше ми са мо да се осланям на инстинкато си, който неведнъж ме бе подвеждал.Като онзи път, когато вместо да послушам миролюбивите си съседи, които се опитваха де ми покажат чрез езика на жестовете, че на покрива е опастно, реших че ми махат само, за да поздравят и продължих да ходя по неравните керемиди.В резултат имах четири счупени ребра.

Май ме питаше за име.
-Л-е-к-с-и-казах буква по буква и взех едната фунийка
-Прайс,Лекси Прайс-повторих аз
Дъждът бе намалял и парка отново започваше да се пълни.Предпочитах да не стоим в навицата , затова го поведох към вътрешната част , където бе по-тихо.И понеже членувах в клуб "два леви крака " , а планирах събирането на багаж, нямаше локва , в която да не цопна.Белите ми маратонки вече не бяха толкова бели, но не ми пукаше особено.Все пак и тениската ми бе омърляна.
-Какво прави италианец като теб в шумен град като Ню Йорк?-попитах го, несигурна дали ще ме разбере-

Разбрах откъсачно какво ме пита.Опитах се да подбера точните думи преди да и отговоря.
-Дойдох, за да уча-запънах се леко, но все сглобих цяло изречение, което си беше похвално
Спомените ми за уроците по английски бавно започнаха да се избистрят, но все още бяха смътни.
-Искаш ли да се разходим?-продължих с тежък акцент, несигурен, че съм нацелил думите, затова реших да и посоча пътеката, която води навътре в парка.
Времето отново се бе пооправило.И съответно парка възвръщаше обичайният си шумен вид.Трудно се разбирахме и без пригласянето на плачещи деца и кучешки лай, затова предпочитах да отидем на по-тихо място.

Явно искаше да се разходим, но аз предпочитах по-мързеливите дейности , а и с това прекрасно петно на тениската бях само за пред хората.
-Алек, приятно ми беше да се запознаем, но трябва да вървя-усмихнах му се за довиждане.
-Мерси за сладоледа и приятно прекарване в Ню Йорк-обърнах се и закрачих в обратна посока
"Дано само научиш английски по-бързо, защото невиждам как италиянско момче като теб ще се оправи в град като Ню Йорк"-казах си мислено и доядох остатъците от сладоледа.

Имах нужда от малко чист въздух, затова Сентрал парк се оказа най-подходящото място.Нахлузих набързо чифт дънки и изхвърчах с все сила от апартамента си.След няколко минути вече крачех по нагретия от слънцето асфалт и се наслаждавах на неделното утро.Но трябваше да призная,че ми беше малко скучно.Имах нужда от компания.И точно тогава чух един познат глас.

Обичаше шумните места.Бе отраснал на такова, неизбежен плюс , когато семейството ти е шест членно, а глъчката бе част от него, допълваше го по един трудно обясним на прост език начин.А Ню Йорк определено не попадаше в колонката с тихи места.Това правеше Бътоуски щастлив и изкарваше на видно място самодоволната му усмивка , разтеглена от ухо до ухо.Бе забол пръст измежду изпомачканите страници с цвят на слонова кост на кожения тефтер, служещ за чернова на последната му книга.Добре наострен моливстоеше затъкнат зад ухото му .А какво правеше навън?Много просто.Търсеше вдъхновение.
Походката му бе в синхрон с песента, която си тананикаше .Лекия северен вятър рошеше неподредената му коса.Носеше черни дънки , съвсем семпли и изчистени , и също толкова черна риза ,разкопчана в горната част.Макар да бе края на ноември и повечето хора да бяха навлекли палтата , Роу не виждаше потребност от тези така дебели дрехи.Причината?Бледата кожа го издаваше.Канадското момче трудно можеше да бъде сплашено.А палтата не фигурираха в списъка с дрехи , който направи веднага след пристигането си в "голямата ябълка".
Продължи да изучава обстановката-такъв бе от малък.Очите му винаги шареха наоколо , любопитни и търсещи някой детайл , отбягващ на останалите около него.Усети болка в крака.Кратка , но пронизваща.А!Ето го и отбягващия детайл , успял да се скрие дори от "ренгеновите очи" на Джейк.Един неозрял кестен се бе таркулнал под гумената подметка на кецовете му.Роу смръщи лице и ритна обезпокоителя си.Веднага щом кестенът изчезна от полезрението му, самодоволната усмивка се завърна.
Вниманието му бе привлечено от бялата дървена пейка под един голям дъб.Определено идеално място за съзерцаване на хората.Той обичаше да ги описва надълго и нашироко в книгите си, като понякога, само понякога , преувеличаваше някои техни черти.Като злоядото дете в края на алеята , което отказваше да изяде пюрето си.То се озова в тефтера на Джейк, заедно с баща си.Ала вместо Бътоуски да напише истината, в случея , че то просто мръщеше физионовмия и се обръщаше съвсем спокойно на другата страна, той написа: "с исполински рев, той отказа прасковената каша.Дори Хитлер , безпощадния германец,би се уплашил от желязната физиономия на това невръсно дете".Роу остана доволен от написаното.Нави дългия черен ръкав и металната повърхност на големия сив часовник проблясна на слънчевата светлина.Единадесет нула , нула.Реши да продължи с писанията си.Допря графита до меката жълтеникава хартия, ала мозакът му бе обхванат от моментно вцепенение.Бътоуски знаеше причината.Както и няколкото минувачи , стреснати от къркоренето но червата му също разбраха за глада обзел Роу.
Натика молива обратно, отбеляза с тънката кожена линия , играеща роля на отбелезител, страницата , до която бе стигнал и бръкна в джоба си.Извади изпомачканата карта на Ню йорк и затърси знака за заведения из множеството сиви линии, играещи ролята на улици.Естествено , като всичко тук , и местата , на които можеше да се нахрани , бяха много.Това зарадва Джейк.Той обичаше избора , макар винаги да го правеше трудно.Остана така , загледан , разкъсван от въпроса къде да отиде...

» Алеята покрай езерото
» Алеята покрай езерото
» Алеята, водеща към имението
» Езерото
» Езерото