Апартаментът на Уилиямс

Когато отвориш вратата виждаш хола и малката трапезария...
Апартаментът на Уилиямс Rihanna-apartment6

... моята стая
Апартаментът на Уилиямс Bedroom-ideas-hulsta-2

.. и тази на Даун.
Апартаментът на Уилиямс Teenagers-study

Встрани е кухнята...
Апартаментът на Уилиямс 303175_kitchen-reno-1-de

... а от другата страна е банята.
Апартаментът на Уилиямс Bathroom_Design

Отворих колкото можех по-внимателно вратата и тихо се вмъкнах в стаята. Оставих обувките си до вратата и бавно се запътих към стаята си, докато някой не включи отсветлението и отскочих уплашена назад. Така се стреснах, че пристъпих назад и една ваза от рафта падна на пода. Както и очаквах скоро се чу удара. Знаех си, че е счупена. Просто нямаше как да не е.
- Оупс. - казах извинително аз и погледнах към идващата светлина. Беше сестра ми. Бе включила лампата на малкия шкаф. Скръстила ръце на гърдите си, кръстосала крака и гледайки ме сякаш с очи ме изяждаше, страшно много ми приличаше на Круела Девил.

Мислех, че никога нямаше да се появи. Вече минаваше 12 и нея я нямаше, а със сигурност бях чакала около час. Казах й, че днес ще закъснея от работа и ще се наложи да си вземе пица, но ИЗРИЧНО я предопредих да си легне рано.
- Виж кой е решил да се прибере! - казах аз и си поех дъх. Всичко започваше от начало. Всеки път беше така през последните... през последната една година. Първо я питах къде е била, тя лъжеше, аз отново питах, тя отново повтаряше лъжата си. След това се разкрещявах, тя също. Накрая след голямото изпълнение се затваряше в стаята си, а аз се устремявах към аптечката и поглъщах няколко хапчета на веднъж.

Изсмях се, не толкова гласно колкото вътрешно, на думите й. Просто бяха нелепи. Хвърлих малката раница от гърба си на един от диваните, прекарах ръка през косата си и си поех дълбока глътка въздух. Отново идваше. Надигаше се в мен. И ето започваше:
- Ооо така значи! Ами ти?! Колко часа е?! Не вярвам да си си дошла по-рано от 11. Кажи ми не е ли така? - пауза и ... - КАЖИ МИ!
Писна ми. Винаги бях сама. Откакто мама умря сестра ми не ме поглеждаше в очите. Винаги си намираше извинение да излезе от къщи. Не се държеше с мен по същия начин както преди. Беше различна. Сякаш се чувсваше задължена да ме отгледа.

- Ооо това ли е?! Щом аз не съм се била прибрала значи според теб и ти можеш да не си идваш в къщи. Така ли е, Даун? Престани да ме наказваш за всяко случващо се нещо. Знаеш ли колко ми е трудно?! С теб, с двете работи, но които ходя, с живота като цяло. И моля те не прави всичко заради мен! Поне веднъж може ли да е различно. Не може ли поне веднъж да седнем на вечеря като нормални хора и да говорим?! О, не! Винаги трябва да има крясъци!
Не усетих кога съм станала от стола, но сега бях застанала срещу нея и крещях... отново тази седмица, месец.
- Даун, просто... - седнах на стола и сложих ръце на главата си. Имах чувството, че ще експлодира. От всичко ставащо наоколо.

- Омръзна ми! - казах аз и се свлякох върху дивана. - Уморена съм. Уморена от ставащото. Уморена от... всичко.
Зарових ръце в косата си и се облегнах назад.
- Помниш ли изобщо онзи минал живот... ?! Помниш ли градината пред къщата ни? Помниш ли люлката? А спомняш ли си деня, в който всичко това се срина? Забравила ли си... Уилиям?
Последното не знам защо го казах. Тя не обичаше да говори за него. "Все едно имаше за какво да се говори." - казваше когато засягах тази тема. Всичко това погребахме онзи ден на гробището сред всички тези хора с черни удежди. Всяка лопата, която свещенникът сипваше върху гроба на майка ми, по един спомен избледняваше все повече и повече. Всичко си отиде заедно с нея. Надеждите, мечтите ни... нас.