Манхатънския мол

First topic message reminder :

Място, побиращо в себе си всевъзможни магазини. Нужни са дни, за да се обиколи.

Алекс дойде тук. Започна да обикаля. Пушеше си цигарата и се разхождаше из магазините за обувки. Мислеха го за богаташ само, защото бе с официално облекло и му предлагаха отстъпки. Докато се разхождаше видя едно момиче. То му напомняше на Брук, но не можеше да е тя. Двете си приличаха много, но не можеше да е тя. Той си каза "Трябва да ги спра!" Беше с едно друго момче. Реши да ги проследи. Отидоха до едно кафене. Преди да си тръгнат минаха покрай Алекс. Той хвана момичето за ръката като я огледа.
- Брук Дейвис?

С Крис тръгнахме към изхода.Докато вървяхме едно момче ме хвана за ръката и каза името ми.
-Да аз съм Брук, а ти си?-погледнах очудено.
-Не ме ли помниш?-попита той.
-Не!Мисля ,че ме бъркате!-усмихнха се вежливо.Всичко беше много странно.
-Стига де Би ,аз съм Алекс от Франция!
-Алекс!!Как не се сетих!-след като каза кой е хиляди спомени ме връхлетяха.
-Не мога да те позная!Как си?Как върви живота?-беше изминала цяла вечност от последния път ,когато го видях.

- Добре съм! Живота си тече! Нищо не се е променило... Освен, че пуша. Ти как си? Ново гадже а?! - Алекс издиша облаче дим под формата на сърце. Искаше да подразни новото гадже на Брук. Сърцето огради лицето й след което Алекс извика сервитьора. Поиска да му изпразнят пепелника. Върнаха му го чист, а Алекс бе запалил друга цигара.

Погледнах Алекс и после Крис.Май не беше доволен от прилагателното ''гадже'' което бившия ми му беше лепнал.
-Той не ми е.. -започнах да казвам ,но после реших да не се оправдавам.Не му държах обеснение.
-Ти сигорно си с нова всеки ден,а?-подхвърлих и го погледнах предизвикателно.
Харесваше ми да си мисли ,че съм с Крис.И май ревнуваше.
Той беше по-голям и преуспял.Не беше някой момченце а беше мъж.

- Не съм онзи женкар от преди! - След което се засмях. Брук бе единствената която го караше да се смее от сърце. - Сега съм просто барман. Ти като каква работиш?

-Аз още уча.Алекс аз съм на 17,ако си забравил.-засмях се.Макар и да изглеждах по-голяма бях само на 17.
Изненадах се като чух ,че Алекс се беше променил.Не можех да го повярвам.
-И защо е тази промяна?-погледнах го в очите и се усмихнах.
-Имаше нужда от тази промяна!

- И аз не знам! Реших, че не всички имат моя късмет. Но нека не говорим за мен моля те. Ти как реши да се преместиш тук? Нали казваше, че искаш да останеш във Франция завинаги?!

-Аз също се промених!-засмях се и добавих.-Наще се разведоха и баща ми дойде тук!Ами ти защо се премести?
Погледнах Крис.
-Ъмм Алекс това е Крис, Крис-Алекс!-запознах и изчаках да видя реакцията на Алекс.
Беше ми доста интересно как щеше да реагира.

- Брук, извини ме, но как може да си тръгнала с такъв позьор?!-Изслушах я след което казах: - Ам, нека не говорим за миналото. - Всичко в миналото ми навяваше лоши спомени. - Да кажем, че тук започнах живота си наново. Окей?

-Алекс не обиждай Крис!Какво ти е направил?-попитах и добавих
-Добре няма да споменавам миналото!Както искаш!!
Миналото ни беше наистина гадно и беше по-добре да не го споменаваме.
-Аха дано новото начало направи живота ти по-хубав отпреди.-усмихнах му се мило и искрено.

- Нищо! Просто така изглежда! Ти къде живееш? Какво става с тебе?

-Ами не е такъв!-усмихнах се на Крис.
-Живея в Манхатън.Баща ми ми купи апартамент там!
Накрая отговорих на последния му въпрос.
-Нищо ново няма с мен.Обичайното купони,училище и момчета.
Усещах ,че ревнуваше ,но защо след като той ме заряза и заради него се бях превърнала в безчувствена кукла ,която само се забавляваше с момчетата и им позволяваше да си играят с нея.Момиче ,което не влагаше никакви чувства в една връзка.

- Не знам какво да кажа! Никак не си се променила! Какво ви се прави! - Издишах облак дим към Крис като той се изкашля. Обичах да причинявам болка на хората. Това правех и с Брук през последните две години.- Стана време да ходя на работа. Минете после през бара. Ок? - След тези думи си тръгнах.

След всичко което се случи,аз погледнах часовника си и видях,че е време вече да тръгвам,понеже имах малко работа,или по-точно исках да си почина.Погледнах и двамата,като казах:
-Съжалявам,но аз трябва да тръгвам...надявам се да се видим отново някой ден Брук...-усмихнах се леко и се сбогувах и с нейния приятел,като излязох от мола и тръгнах към апартамента си...

-Крис!Изчакай малко.-помолих го и се усмихнах.
-Искаш и утре вечер да излезем някъде?-беше ми кофти ,че стана така.
-Ако искаш после отбий се вкъщи.Съседи сме май.-усмихнах му се и се надявах да не ми се сърди заради случилото се.

Молът както обикновено бе претъпкан и в тази навалица се чувствах още по-нестабилна върху тънките дванадесет сантиметрови токчета.С моите метър и седемдесет , катеренето върху такива оувки си беше направо задължително.А и не беше само заради ръста, просто малиновите Гучи сякаш крещяфа "Обуй ни!".Тази сутрин , когато ги видях така самотни в шкафа за обувки, реших, че няма как да не ги обуя.Но имаше един малък проблем-нямах подходяща чанта.Баща ми би казал "Натали, та ти имаш стотици чанти в червено!".Да, имам много червени чанти, но точно в този малинов оттенък, за жалост нямах.Наистина е недопустима да обуеш малинови Гучи и да вземеш чанта в цвят бордо.Затова не се замислих нито за секунда, а направо отхвърчах към мола.Та къде другате, ако не тук, щях да намеря идеалната чанта?!
Погледът ми шареше от витрина на витрина.Благодарение на високите обувки, имах по-добра видимост и така я видях.Перфектната...усетих пеперуди в стомаха си , но се опитах да се успокоя.Деляха ни само няколко витрини и тумба народ.Нямаше да позволя нищо да ни раздели-вместо това хукнах към нея.Два ципа доколкото виждах-идеално.Щеше да побере дори онова сладурско чадърче, коетовидях на идване.
Оставаха броени метри.Вече усещах аромата на естествена кожа и ...О,не.
Врязах се като Титаник .В случея аз бях големия кораб, а ролята на ледника се изпълняваше от едно момче.
-Ох,извинявай-казах и се изправих-Не те видях...
защото бях заета да наблюдавам малиновата чанта, която една зле изрусена блондинка туко що ми измъкна изпод носа.
-Отиде ми чантата-промърморих на глас без да искам

Беше поредният скучен неделен следобед. Точно като за разходка в мола .. и явно всичките тези тълпи хора , обикалящи безцелно магазините, разсъждаваха като мен. Пъхнал ръце в джобовете си и дъвчейки около десет от любимите си черешови дъвки , аз си ходех безгрижно докато пред мен не се появиха те .. идеалните обувки !! Беше любов от пръв поглед . Такива исках от много време и сега .. те бяха на три магазина и около 70 човека разстояние. Исках ги ! Задъвках по-упорито и напрегнато и забързах крачка. Бях толкова устремен към тях, че вече не виждах хора около себе си. И след няколко секунди се блъснах в някакво момиче. Изправих се и побързах да се извиня на симпатичната русокоска, а тя измърмори нещо като "Отиде ми чантата" . Е, явно имаме много общи неща.
- О, много съжалявам, бях се загледал някъде и не те видях. - казах притеснено.

-Няма нищо.Аз също се бях заблеяла нанякъде-усмихнах се на непознатия, станал жертва на моята заблеяна натура
По дяволите, глупавата зле изрусена блондинка вече беше на касата.А сега и вадеше кредитна карта.Все още можех да хукна в нейна посока и да и избия през пръстите моета малинова чанта с два ципа от естествена кожа.Не, нямаше смисъл.Не само зящото бях с два леви крака ,покатерени на дванадесет сантиметрови токчета, а и защото дъвчещия странник, в който се блъснах, ми изглеждаше интересен.
-Натали-подадох му рака
Реших да му спестя дългото си британско име.Само щеше да си заторомзи хубавата главица.
-Е, а ти как се казваш и какво търсиш в мола?-глупав въпрос.
Наистина какво ли можеше да търси в мола?!Едва ли бе тук, за да прекопава картофи.И все пак все някак трябваше да завържа разговор.И това бе единственото, което мозъчния ми мехънизъм успя да сътвори.
Реших да замажа положението като докарам една дружелюбна усмивка.

- Аз съм Джош, а какво правя тук .. всъщност .. убивам времето. - казах аз и се ухилих глупаво.
Мислех да я попитам същото, но след като видях торбите в ръцете ѝ, реших да си го спестя. Исках да поддържам някак разговора, но определено не бях от разговорливите и в този момент не знаех какво да кажа. Беше наистина неловко и просто изръсих едно глупаво:
- Искаш ли да се поразходим навън?
Боже, защо го казах ?! Може би беше прибързано, но то излезе от устата ми само. Ами сега какво?! Ако откаже .. ?! Е, така или иначе нямаше какво да направя затова извадих най-чаровната си усмивка и зачаках отговора.

-Би било чудесно-отвърнах на усмивката му
Бяха ми отмъкнали малиновата чанта под носа, така че нямаше какво да правя в мола.Освен да потърся блондито с кривите кичури и да я набия с торбите.Не, това не бе вариянт.Предвид опаснтостта да получа ограничителна заповед.А аз не исках това-все пак молът бе едно от малкото места , на които се чувствах в свои води.За разлика от бибилотеките и музеите...А и татко тъкмо бе върнал кредитните ми карти.След скандала по повод на безрасъдното прахосване на наследството той ги бе замразил-както буквално , така и преносно.Беше ги пуснал в кана с вода и после ги бе пъхнал във фризера.Аз естествено се опитах да разбия кубчето лед , делщо ме от най-ценното нещо-кредитната ми карта.Но дори токчетата на обувките ми Прада не се справиха.
-Е, къде ще отидем?-попитах Джош, отново завърнала се към действителността
В това време погледът ми падна върху мацката , отмъкнала ми така бленуваната чанта.Някакво момче я бе заляла с кафе.Ура!За загубата ми бе отмъстено!Сега вече и настроението ми започна да се оправя.А и туко що бях намерила нов приятел.

Много се зарадвах, че Натали се съгласи. Но забелязах, че тя се беше загледала в нещо или някой зад мен затова се завъртях, за да видя какво толкова интересно има. Не успях да го видя, отново се обърнах към нея и предложих:
- Може би в парка ?
Видях усмивката на лицето ѝ и предположих, че е съгласна затова тръгнах бавно. Отново не знаех какво да кажа, но не можех да издържам тази неловка тишина затова просто я попитах:
- Ти всъщност откъде си?
Това май беше доста ненужен въпрос предвид външния ѝ вид .. типичната нюйоркчанка. Но можеше и да ме изненада..

-От Лондон, Англия-отвърнах на въпроса му.
Опитвах се да се справя с британския акцент и се надявах Джош да не не го е забелязал.След няколко години в Ню Йорк почти бе избледнял, но все още личеше.
-А ми ти?-попитах любопитна
С този загар и изсветляла от слънцето коса , бях почти готова да се обзаложа, че идва от някое слънчево място , изпълнено с безкрайни плажове, заобградени от примамливи кристално сини лагуни.
Определено не приличаше на типичнтия нюйоркчанин.
Докато говорехме, бяхме успели да се измъкнем от шумотевицата на претъпкания мол и вече крачехме към Сентрал парк.Времето днес не бе от най- топлите и оловносивите облаци нашепваха за предстоящ дъжд.Това не ми се понрави.Все пак влагата нямаше да се отрази добре на прическата ми.Аз естесвено не си носех чадър.Все пак нямаше в какво да го сложа.Ох, тези малинови Гучи бяха адски трудни за комбиниране...

- Аз съм от Сидни .. Австралия. Сърфът беше моят живот там, но претърпях инцидент и се наложи да се откажа. Наскоро се преместих тук, за да опозная живота в "Голямата ябълка" .. - засмях се, но вътрешно не ми беше никак смешно. Отново си спомних за добрите стари времена. Купоните всяка вечер, състезанията по сърф, приятелите, красивите австралийски плажове .. даа, беше наистина страхотно ..а сега се разхождах в Сентрал Парк и всеки момент щеше да завали, а дори нямах чадър. Просто чудесно! Е, поне си имах приятна компания!!
- Ами теб какво те доведе тук? - попитах я и след това се усмихнах леко.

Светлорозовите дантели на роклята се завъртяха като, че имаха свой собствен разум.Белите токове на обувките дрънчаха равномерно при досега си с полирания под на сградата.Светло кестенявата ми коса бе пусната, а противно на вида ми, в ушите ми се мъдреха чисто нови зелени слушалки.От тях се чуваха трещящите звуци на барабани и бас китара.Поредната група предвижила се светкавично в личните ми топ десет, за да остане на върха ..най-вероятно за..от три до осем седмици.Противно на ранният час, молът вече се пълнеше, сякаш раздаваха безплатни обувки Прада.Сведох поглед към издраскания екран на айпода и спрях песента.Постарах се да навия слушалките, ала кабелът сякаш нарочно показваше характер и в крайна сметка след десет секундна борба, можех да го обявя с ръка на сърцето за победител.Прокарах ръка през косата си, забих поглед във витрината на близкия магазин.Роклята бе на мястото си, обувките все още бяха бели като зъби от реклама на пастата за зъби с иновационна формула...Косата ми бе леко рошава, но шефът ми щеше да го преживее.Не че той обръщаше внимание на малките промени във вида ми..Интересуваше се само дали тениските са сгънати правилно..дали дебелата дама до щанда е получила консултация..дали заяждащия цип на блондинката в първата съблекалня най-после се е помръднал.Не му пукаше особено дали днес е двадесет и девети юли..дали роклята ми е нова..дали съм положила неимоверни усилия, за да я изгладя.Аз не му оставах длъжна.Гледах го с неприкрита досада и при всяка негова дума размахвах ръка и се обръщах с думите "да, да, да".
Ето че магазинът вече бе отворил.Токовете ми издрънчаха и това принуди Чък , момчето на касата, да обърне глава в моя посока.Усмихна се леко, остана леко изненадан от вида ми, ала после отново потъна в документите, които попълваше.
Съблекалнята бе необичайно подредена, може би защото пристигах току-що.Знаех, че след като изляза, хаосът ще стане господар.Колкото и да нее за вярване, хаосът винаги побеждаваше, защото бе много по-организиран в действията си от реда.Вярвах в това и не си правех труда да се боря с него.Роклята се свлече бързо, а униформата ми зае мястото и.Червена тениска с логото на магазина и черни дънки.Измъкнах кецовете си от шкафчето с моето име и натиках връзките си без да ги завързвам.Излишна загуба на време, мърморех във времето, в което не се спъвах...
Ароматът на освежител се носеше наоколо като безплътно същество.Промиваше мозъкът ми в началото, ала после след месец в магазина бях изградила имунитет.Застанах на касата и закачих баджът с моето име.Ухилих се като зъл гений, най-после открил пряк път към завладяването на света.А ето го и първият ми клиент за деня.