Тягостното мълчание сякаш бе пропило въздуха около нас.С всяка изминала крачка малка част от мен се откъсваше.Но защо?Защо чувствах болка?Та аз не я познавах?А вече бях погубен...унищожен...Любовта правела от хората поети...глупост , измислена от някой чиято любов е била споделена.А моета? Тя можеше ли да се нарече любов?Нима трепета, който чувствах бе нещо повече от обикновено привличане?И все пак, ако някой ми дадеше лист и химикалка в този момент, поема нямаше да се получи.По скоро редове изпълнени с литературни термини като алитерация...грозни, зловещи.
Един бегъл поглед и ето го отново онова чувство.Слънчевите лъчи танцуваха в косата и а грациозната и походка напомняше за някой изминал век.Истинско момиче.Не една от многото.
И тя бе моя....моя..Не исках да е моя по чужда воля.Тя трябваше да го избере.А аз бях убеден , че не съм изборът и.Не можех да обясня откъде бях толкова сигурен.Просто го знаех.
И ето го отново, мълчанието , пудлодяващото ме мълчание.Имаше изход-думи.Но как можех да ги използвам, следкато не можех да го подбера.В съзнанието ми изплуваха откъсачни фрази и съмненията, нечакащи втора покана , ги размиваха.Така ли щеше да е...до край на...как да го нарека?..съвместният ни живот?Мълчание...и болка.А ако и кажех?Ако и кажех , че може да излезе нещо, ако положим усилия....Усилия, сякаш имашенадеждаШо за глупак бях, ако се надявах...Надеждата умирала последна.Още една глупост на някой , чийто живот не е бил изпълнен с раочерования.Едно по едно, нападаха ме иззасада, разкъсваха ме и отнасяха със себе си част от мен.Единствено горчивата болка и празнотата в мен ми напомняха за тяхното присъствие
Живот с момиче, което не ме иска в страна , която ми е чужда.Този път бяха две.Ето , че вече нямаше нищо, което да ме съсипе...Аз вече бях съсипан.
Щях ли да видя отново родната си къща?Малка, сякаш сгушила се в покрайнините на Флоренция.Старият дъб, който служеше за наблюдателен пост, в чиято кора издълбах инициалите си.Семейството ми никога не е можело да се оплаче от липса на средства.Но за баща ми бе най-важно аз да съм щастлив.А животът в покрайнините ме правеше щастлив.Сега дебелата сянка на познатото дърво ми се струваше още по-далечна.
Тук бе красиво-спор нямаше.Ала копнеех за ласките на италиянския въздух, наситен с топлина и сигурност.
Ню Йорк...можех ли да намеря мястото си тук?Сред бетонния свят на "Зелената ябълка" и шумът от тежките машини, който бе ежедневие.
а пътеката сякаш нямаше край.Дъждът , който само преди минути се сепеше и ни караше да мислим, че скоро няма да приключи, сякаи бе изчезнал.Единствено мокрите листа ни издаваха каква бе действителността.
Айрийн-отрони се от усните ми, преди да мога да го спра
Ами сега?Не можех да върна думите си.
-Съжалявам-продължих след кратък размисъл
Тежкият ми италиянски акцентнай-вероятно я объркваше още повече.Колкото и да се мъчех да го отстраня от говора си, той сякаш залепваше по-силно.Като разтопена захар,стягаща се все повече с времето.
Не,не биваше да мисля колко ужасен е животът ми.Защото той не беше.Всичко щеше да се нареди, ако положехме усилия.А Флоренция,....е, Флоренция, не бе толкова далеч.Щяхме да я посещаваме...двамата.
-Можем да бъдем приятели , нали?-попитах я този път на родния си език
Щеше да ме разбере, убеден бях в това...