Запустялата алея

По тази алея рядко минаваха хора.

Бран беше добър актьор... Способен бе да направи всичко да изглежда така сякаш цялата нелепа ситуация бе минала като по вода... Но не изгаряше от желание да лъже който и да било, камо ли пък самия себе си...
Вярно, наистина нещата се бяха развили точно както той искаше... И все пак глупавото чувство, че нещо не е наред отказваше да се изниже от главата му.. Колкото и упорито нашият герой да се опитваше да го прогони.
Сам си бе виновен... За изключително кратко време бе успял да надроби цялата тази каша и сега щеше да се наложи да си понесе последиците.
А най-глупавото от всичко бе, че го осъзнаваше напълно.. и знаеше, че няма какво да направи...
Безпомощен.. ето така се чувстваше в момента.
Това трябваше да бъде сън.. Не, грешка! Кошмар.. От онези, които човек почти не си спомня, но го преследат с дни..
Той.. Брандън Старк.. се чувстваше безпомощен?!
Дали имаше смисъл да направи опит... да убеди себе си, че скоро всичко това ще свърши, а той ще се събуди в леглото си, в най-голямата спалня в имението, ухилен до уши? Едва ли..
Може би това бяха причините, накарали го да "потърси утеха" в безлюдната запустяла алея на Сентръл парк.
Както си личеше от името /или по-точно прякора й/, тя не можеше да оглави класацията за едно от най-посещаваните места в Ню Йорк... Самият Бран бе идвал тук точно.. два пъти. Безпогрешната му памет бе съхранила дори тази съвсем ненужна информация...

Уффф... нека започнем тази скучна история за моя живот, която всъщност вече започнахме...Брей...колко умно изказване!Чак да се зачуди човек!Както и да еее...Поредният скучен ден, прекаран в Ню Йорк!!!Въпреки че живеех от една година тук, все още не можех да свикна съвсем с обстановката тук.Предполагам обаче това не ви засяга.Тааа...да се върнем на въпроса.Имаше една алея в Сентръл парк (ооо йеее, пореднота простотия) , по която аз много обичах да се разхождам, тъй като почти не минаваха хора оттук.Днес обаче явно беше изключение.Някакъв мъж на около 30 години вървеше замислен и явно не знаеше къде точно се намира.Очевидно бе, че има нужда от помощ и аз реших да му я дам.
-Здравейте!-провикнах се аз и зачаках съответната реакция.

Ъ...?!
Вместо "Какво по дяволите иска това момиче?!" , "Тази добре ли е", "Не е ли очевидно, че щом не съм я поздравил първи, значи не искам да говоря с нея?" или пък куп други такива нормални за реакция в подобна ситуация реплики, нашият мил и спокоен Бран си помисли единствено простичкото "Горкото момиче"...
Не бе ясно какви съображения имаше, че да се задоволи само с тази мисъл, след като при други обстоятелства би се развикал на детето /за него си беше дете, въпреки че най-вероятно бе не повече от десет години по-малка/.. и то така, че тя да го запомни до края на живота си...
E, каквото и нещо да бе причинило тази му реакция, то нямаше значение, защото непознатата с всички сили се опитваше да изтласка помощта, която така любезно й бе предложена от страна на неизвестното нещо..
Странна работа..
Размахвайки ръце, тя продължаваше да се приближава към Брандън.. За момент на него дори му се стори, че тичаше..
Нещо не бе наред.. Може би я познаваше... Не, паметта му не можеше да му изневерява по този начин, а колкото и усърдно да се ровеше из нея, не намираше никаква информация за това момиче...
- Здравейте.. - сковано поздрави той, решил, че това е единственият начин да разбере ситуацията.

Ъъъ... за бога...Тоя изглеждаше по-скован и от най-скования човек на земята.Определено имаше нужда от раздвижване.Да, и щеше да го получи...
-Имате ли нужда от помощ?
Естествено, че щеше да каже "не".Кой нормален човек би отвърнал на непознат (особено на такъв луд като мен)...Отговорът е ясен и категоричен-никой.Нооо, у човекът, вървящ срещу мен, имаше нещо различно...и аз го усетих.Болката бе изписана върху лицето му и бе очевидно, че трябваше да сподели за проблемите си...

» Къщата на алея 411
» Слънчвата алея