Алеята покрай езерото

[Only admins are allowed to see this image]
Тиха, спокойна, тясна алея, минаваща покрай езерото.
Приятно място да се разходиш в горещите летни дни.

Сентръл парк...
Моята алея....
Обичах това място. Дори и днес слънцето весело се показваше зад облаците, а
звънката песен на птичките огласяше цялата околност. Всичко си беше, както
когато бях малка и идвах тук, за да обърна гръб на света и да остана сама с
мислите си.
Замислих се- денят още бе в началото си, а вече ми се бяха случили няколко
шантави неща. Първо се събудих в стаята, или по-точно в леглото, на някакво
непознато (Добре де, почти непознато) момче.. После, незнайно защо, аз избягах
и се опитах да се прибера вкъщи, но безуспешно...Всички врати бяха заключени,
сякаш някой нарочно се опитваше да ме държи надалеч. ( Е, друг беше въпросът
защо отново бях забравила да си взема ключовете... )
Оо не, това мислене беше прекалено много дори и за мен. Не беше сега моментът
да разнищвам какво се случва. Погледът ми се спря върху една отдалечена от
другите и изоставена пейка и вднага се запътих към нея...

Обичах обедните разходки. Само тогава можех да остана сама със себе си. Кристалните води на езерото сякаш попиваха в себе си стреса, натрупан през деня.
И ето - озовах се на позната алея. Вятърът се заиграваше с кичурче от косите ми, избягало от прегръдката на стегнатия кок или пък кокетно задяваше фината материя на буфон ръкавите на ризата ми. Звукът от токчетата ми отекваше по павираната алея, а аз все позабързвах крачката си заради неистовото желание да седна на пейката и да потопя поглед в сините вълни.
Най-сетне достигнала заветната цел, къстосах крака и извадих от хариеното пликче кофичка диетичен сладолед и бутилка минерална вода.

Тази пък откъде се взе? Това си беше моята пейка, аз си я видях първа! Ускорих крачка, но осъзнах, че се държа като някакво малко разглецено момиченце, на което са отказали да купят кукла Барби, което не говореше много добре за мен,затова просто броих до десет и се успокох.
Какво пък, момичето изгледажше свястно, а аз отчаяно се нуждаех от компания. Приближих се и без да я поздравя се наместих на пейката до нея. Все пак, още бях ядосана, макар и съвсем малко... Забелязах учудения и, или може би скоро възмутен поглед и побързах да обясня:
- Това си беше моята пейка.. Бях тръгнала към нея.- зявих аз с престорена сериозност, но осъзнала абсурдността на ситуацията, скоро избухнах в смях.
- Между другото, аз съм Кейтлин.

- Да, но аз бях тази, която на дванайсет сантиметрови токчета те изпрвари, с риск от сериозна травма. - казах с шеговит тон. Обикновено не говоря с непознати, особено с такива, които съм се запознала в парка - това е част от снобарския етикет на семейството ми. Да, но аз съм бунтарка във всеки смисъл на думата, така че няма да се водя от някакви си бутафорни правила.
- Шарлот - Никол. - подадох й ръка за ръкостискане. Тя ме изгледа странно, сякаш очакваше да се казвам Джейн или Сара. Боже, сигурно изглеждам обикновена, това е заради тъпата бяла риза и строгата черна пола, с които приличам на евтина секретарка. Бележка: Да се преоблека!
- Приятно ми е. - казах след дългата пауза, в която бях прекалено заета да се самокритикувам. След което отвотих малката кофичка сладолед и си гребнах. Какво да се прави и аз си падам по подобни изкушения, от които се дебелее.

Шарлот - Никол...
"Доста странно име.. И все пак ми харесва", беше първото, което ми мина през ума. Ако съдех по погледа на момичето, учудването вече се бе изписало с големи букви на челото ми. Трябваше ли винаги да съм толкова предсказуема?! Приличах на табелка с надпис : Безплатна храна на корем - и двете се виждахме от далече. А да, единствената разлика бе, че на нея се обръщаше доста по-голямо количество внимание...
- И на мен ми е приятно- побързах да отговоря, осъзнала, че отново бях потънала в мислите си. За мой късмет тя явно бе изпаднала в подобно състояние и не обърна внимание на закъснялата ми реакция.
- И така...Какво прави момиче като теб само..тук...На мен ми приличаш повече на преуспяла бизнес дама, отколкото на домакиня, изляза на следобедна разходка в парка...

- Опитвам се да сваля от плещите си натрупаният еженевен стрес. С работа като моята и слаби нерви като моите често ми се налага да релаксирам сред природата. Водите на езерото, леките сини вълни направо отмиват всичкото напрежение. - обясних й спокойно, гребвайки си още една лъжичка от диетичния сладолед. Мислено се зарадвах, на факта, че не изглеждам толкова обикновена, колкото бях решила преди малко. Явно стилът ми все пак бе безупречен, но аз си падам малко педантична. Усмихнах се на момичето и я погледнах почти изпитателно.
- А вие, млада госпожице, какво правите тук, нямате ли си занимания. Какво стана с младите в днешно време. - опитах се да докарам комичният тон на досадните бабки от кварталите, които мислят, че всичко е тяхна работа.

В началото бях помислила Никол за поредната наперена богаташка с превзети обноски, но досегашното и държание промени изцяло първото ми впечатление. Ето, дори в момента седеше на най-отдалечена пейка, кръстосала крака и усърдно опитваща се да унищожи цялата кутия диетичен сладолед, за което между другото изобщо не можех да я виня...Като виден представил на тийнеждръското общество (или по-точно това на момичетата тийнейджърки), и аз бях пристрастена на тема диети, въпреки че не издържах повече от ден два без любимия си сладолед...
- А вие, млада госпожице, какво правите тук, нямате ли си занимания? Какво стана с младите в днешно време? - запита ме тя с изпитателен тон, напомнящ за досадните бабки и лелички, които си мислят, че всичко е тяхна работа.
Засмях се на реакцията, която най-вероятно щеше да предизвика искрения ми отговор у момичето и прецених, че вместо да започвам детайлно изложение на подозренията ми, че се опитват да ме държат далеч от собствената ми къща, ще бъде по-добре просто да кажа първото, което ми идва наум.
- Ами... На кратко: събудих се в леглото на непознато момче, избягах от тях, оказа се невъзможно да проникна вкъщи и така се озовах тук. - Олеле, май идеята да кажа първото, което ми хрумне все пак не оказа толкова добра. Мразя това, че не мога да излъжа дори непознатите по улицата, или в случая, непознатите в парка!

- Доста цветуща история бих казала. - почти с изумление казах аз и огледах момичето отново от глава до пети. Нямаше вид на онзи вид момичета, нали се сещате - онези, които правят подобни неща.
- А освен да се будиш в чужди легла с непознати мъже, с какво друго се занимаваш? - поинтересувах се, защото не исках да се узовем в средата на неловко мълчание, което щеше да отегчи и двете ни. Погледнах към сладоледа си и чак тогава осъзнах колко неучтива съм била.
- Боже, съжалявам, не те попитах дали искаш сладолед.

Ооо не! Чак когато тя го каза, осъзнах колко глупаво се бях изразила...И естествено, както винаги, бях създала "чудесно" първо впечатление....
- Аз..нямах предвид точно това- беше първият ми неуспешен опит да замажа положението. - Просто бяхме на боулинг и...аз май заспях...На сутринта се оказах в леглото му, но дрехите ми си бяха на място, което значеше, че... - изчервих се, бях нагазила твърде дълбоко във водата на подробностите...
Перфектно! Ама аз наистина не можех да лъжа! От какъв дявол трябваше да разказвам това на някакво си, макар и не много обикновено, момиче от парка?! Какво пък, вече бях навредила достатъчно на репутацията си, колко по-зле можеше да стане..
- Оо, не се занимавам само с това- побързах да изтъкна аз - По-голямата част от свободното си време прекарвам на сърфа, или свирейки в бандата...
Пропуснах да спомена ученето, но в края на краищата то бе просто едно досадно задължение, от което нямаше измъкване.
Явно забелязала погледите, които аз крадешком хвърлях на кутията сладолед в ръцете 'и, Никол реши да ми предложи малко.
- Нямаш представа колко съм ти благодарна. Вече обмислях как да се добера до сладоледа сама...
Извадих една лъжичка от джоба си и побързах да се ухиля на учудения поглед на момичето:
- Какво? Няма да ям с ръце все пак.

- Спокойно, не съм тръгнала да те съдя. Не, че на мен не ми се е случвало. На твоите години бях луда глава, но сега се изисква от мен да бъда сериозна. По-необходимо ми е даже от това да знам четири езика. - направо бях изумена от факта, че носи лъжица в джоба си. Кой носи лъжица в дънките си...освен наркоманите, но тя изобщо не изглеждаше такава.
- Уау, наистина изглеждаш заредена до дупка с джунджурии. Направо ми изкара ангелите с тази лъжица. - отворих бутилката вода и отпих три последователни малки глъчици.
- Значи си рокаджийка. Готино. Някога, в зората на времето, бях пънкарка. Обичам този период от живота си, но за съжаление така и не се научих да свиря на никакъв музикален инструмент.

- Уау, наистина изглеждаш заредена до дупка с джунджурии. Направо ми изкара ангелите с тази лъжица. - каза тя, като извади бутилка вода и отпи няколко малки глътчици... Хаха, аз винаги пиех на толкова големи глътки, че по-голяма част от водата, напояваше блузата, а не гърлото ми.
- Оо.. - Поредната глупост от моя страна. Мислех си, че по-лошо няма накъде, но ето, че сега бях създала впечатление на нарокоманка. Кой друг освен тях ( и аз естествено, но от мен всичко можеше да се очаква ) си носеше лъжичка в джоба на дънките. - Просто винаги нося в себе си какви ли не неща...за случаи като този.
- Значи си рокаджийка. Готино. Някога, в зората на времето, бях пънкарка. Обичам този период от живота си, но за съжаление така и не се научих да свиря на никакъв музикален инструмент. - бяха следващите 'и думи...
Ихаа... Дори с моето въображение ( а то наистина не беше бедно ) не можех да си предтсавя момиче като Никол в образа на пънкарка с шарени дрешки и странна прическа..
- Е, още не е късно. Аз винаги съм насреща, веднага мога да ти дам няколко урока по китара, а Роуз, нашата барабанистка, си умира да се занимава с хора, които никога не са докосвали палките. Само след няколко часа вече могат да свирят поне една песен...Е, обикновенно си остават само с нея, но това са подробности... - засмях се накрая.

- Трябва внимателно да проследя графика си и да сбия някой ден работното си време. Ще е забавно да се върна в годините, в които рокенролът беше млад, а аз покрай него също. - въздъхнах облекчено, успокоявайки себе си, че олигопола над мен от страна на жените в семейството е приключил. Но ме обхвана и странна носталгия по среднощните прибирания през прозореца и опънатите вени по лицето на ядосаната ми баба. Ех, какви хубави времена бяха. Боже, говоря като изкуфяла старица. Та аз съм на 27 с обещаваща работа и безпогрешна външност.
- Ще видим дали от мен ще излезе някакъв посредствен музикант. - засмях се и побутнах кофичката със сладолед към нея.
- Знаеш ли, убивам за едно лате..

Не ми беше удобно да я попитам на колко години е, но ако съдех по безупречния 'и външен вид, не можех да и дам повече от 20 и няколко... Може би 25, но нямаше как да съм сигурна. Е, при всички положения имаше още доста време до пълната 'и метаморфоза - така наричах превръщането от веселото момиче, което не спира да се забавлява в изкуфялата старица, мрънкаща за всяка дреболия. По моите наблюдения Никол бе стигнала най-много до фаза 2 ( което никак не беше много) - за да поясня, през този период хората започват да обръщат малко повече време на работата си и лека-полека да забравят щурите купони и забавления. Вярно, на пръв поглед тя излгеждаше вманиячена на тема работа, но нещо ми подсказваше, че под тази външност се криеше истинска бунтарка. Е, рано или късно щях да разбера дали съм права....
- Знаеш ли, убивам за едно лате.. - проговори момичето и ме откъсна от размислите ми. Отново бях попаднала в капана на собствените си мисли.
- Като заговори за това...И аз не бих отказала едно...

- Имам чудесен дистрибутор на кафе. Ще му звънна, за да го приготви още от сега, а ние ще изчакаме шофьорът ми. - извадих от малката чантичка Miu Miu телефонът си и набрах номера на Круз. След като той отговори на обаждането ми обаче, оказа се, че латето, което така копнеех щеше да остане в пределите само на мечтите ми.
- Съжалявам, той е зает и в момента няма да може да ни направи лате. Много жалко. Но нищо, може би някой друг път... В този ред на мисли..- отново бъркнах в чантата си и след упорито ровичкане извадих пачка луксозни визитни картички, от които подадох една на Кейтлин.
- Заповядай! Това е номерът ми, ако решиш да пиеш лате или да се смееш на музикалната ми невалидност.

Ее, явно нямаше да пием кафе днес, но какво пък, светът не свършваше с това... И все пак, жалко, нямаше да откажа едно или лате или капучино.. Добре де, ако трябва да сме честни, просто си търсех повод да се запозная с момчето, за което говореше Никол, но тази частичка лична информация щеше да си остане само за мен...засега. Изобщо нямах желание да я плаша още повече.
Ник бръкна в чантичката си, извади няколко доста луксозно изглеждащи визитни картички и ми подаде едната с думите:
- Заповядай! Това е номерът ми, ако решиш да пиеш лате или да се смееш на музикалната ми невалидност.
На свой ред и аз бръкнах чантата си, но вместо луксозни визитки, оттам изпаднаха само няколко химикалки и едно тефтерче. Откъснах една от страниците му и набързо написах номера си.
- Заповядай - усмихнах се аз и подадох листчето на Никол. - Не може да се мери с твоите визитни картички, но ако все пак някой път ти потрябвам...знаеш как да ме намериш...

Веднага след като си тръгнах от бара.Отидох до езерото.Беше късно вечерта и нямаше никой.Разхождах се по алеята и гледах отражението на луната в кисталните води на езерото.След около десет минути заваля топъл летен дъжд.
Седнах на една пейка и затворих очи.Капките вода се стичаха по лицето ми.
Опитах се да не мисля с кого е той в момента за да не се наранявам допълнително.
Достатъчно гадно беше ,че ме остави така в бара.Останах на пейката със затворени очи и пропъдих всички мисли за него от главата си.

Минах от тук за да се разходя. Крачех бавно по алеята и видях Брук. Реших да не я наранявам повече и затова минах пред нея. На лунна светлина изглеждаше ослепително. Минах пред нея и седнах на друга пейка. Ако не ми се сърдеше щеше да дойде и да поговори. Ако не щях да ида някъде другаде.

Стоях и не поглеждах.Бях скрила лицето си с ръце.Усетих ,че мина някой не видях кой е.Не ме интересуваше.Усещах дрехите си прилепнали към тялото ми.
Вече започнах и да замръзвам защото минаваше полунощ и беше станало студено.
По дяволите какво правех?Нямаше никакъв смисъл, но нямах сили да се изправя и да си тръгна.Беше по лесно да остана в студа и тъмнината.

Да не искаше да се самоубие?! Отидох до нея и й дадох якето си.
- Надявам се да се стоплиш! И... Извинявай за по-рано днес! Нека идем в Бара. Ще се изнеса от вас ако искаш. Ще си пригодя спалня в офиса. - Погледнах я тъжно, но още не виждах отговор.
- Приемаш ли извинението ми?

Вдигнах глава и видях Алекс.Той ме зави с якето си, което махнах от раменете си и му подадох.
-Извинения?!Така ли ще я караме?Ще правиш нещо ,а след това ще се извиняваш?
-не мислех какво говоря.Бях наренена и съсипана.
-Хайде да се прибираме.
Тръгнахме ,а аз не казах и думичка докато вървяхме.

» Алеята покрай езерото
» Алеята покрай езерото
» Алеята, водеща към имението
» Езерото
» Езерото