Морето за сърфистите

First topic message reminder :

До тази част от морето се доближаваха само сърфистите...
Е, не че беше тяхна собственост, но никой нормален човек не се осмеляваше
да плува сред тези огромни вълни...
[Only admins are allowed to see this image]

Почти не вярвах на ушите си...Той наистина ли каза това, което чух или просто си въобразявах?
- Говориш португалски?? - попитах на свой ред на същия език...
Обожавах този език, макар и да не го признавах пред никого...Учех го още от малка, въпреки че родителите ми не преставаха да ми натякват колко глупав и безполезен бил... Дори в момента чувах думите на баща си: "Оставям те да проваляш живота си, той си е твой...Аз направих, каквото можах" . Така и не бе успял да разпали интереса ми към немския, испанския, руския и всички езици, които той владееше, но такава си бях аз...Странна...Представих си физиономията му, виждайки ме да се повявам с португалско говорящо гадже на вратата му и избухнах в смях. Вярно, Круз не ми беше гадже, но все пак не пречеше да си мечтая, нали?

- Аз съм бразилец. - изрекох почти учудено. Малко хора в града говореха португаски, за нищожна група от тях той не бе майчин език. Оглеждайки русичкото момиче, аз не намерих нищо, което да ми напомни на чертите на бразилска или португалска девойка, повярвайте ми, от далеч си личи ако произхождаш от място като тези.
- Е, имаш ли още изненади за мен? Ти си американка, нали? Имам предвид... езикът не ти е майчин, личи си по акцента.

Ставаше все по-странно...и забавно, ако трябваше да съм честна...
- Е, имаш ли още изненади за мен? Ти си американка, нали? Имам предвид... езикът не ти е майчин, личи си по акцента.
Ето, отново бях прекалено прозрачна. Познавах го едва от половин час, а вече знаеше за мен, повече от някои от състудентите ми в университета. И всичко, отново благодарение на моя инат. Защо ли не обърнах повече внимание на произношението си, когато ми казаха, че трябва?
- Американка съм...Едната ми леля е родена в Португалия... Все още живее там...Преди да се преместя нямаше лято, което да не съм прекарала при нея, въпреки строгите възражения на родителите ми. Ето откъде идва интересът ми към езика..

- Значи все пак имаш близки отношения с езика. Бил съм в Португалия само три пъти. Все пак е доста далеч. - Зевс отново се върна с пръчката в уста. Вече започвах сериозно да съжалявам, че съм го взел със себе си. Сложих му каишката преди да се е усетил и го оставих да ме гледа тъжно.
- Искаш ли да се разходим?

Горкичкият Зевс...Какво ли му беше да стои вързан с тази каишка и единственото нещо, което да може да направи да е гледа тъжно отстрани...Не можех да виня Круз, все пак и аз имах куче и определено знаех какво е да не те оставя да обърнеш внимание на някой друг освен на него..Беше си доста дразнещо.
- Искаш ли да се разходим?
- Разбира се - отговорих аз, а усмивка озари лицето ми. Имах си правила - храната и разходките бяха от нещата, които НЕ отказвах, независимо от обстоятелствата.

Подръпнах Зевс, който беше залепил дупе за пясъка и правеше инатливи опити да ме задържи на едно място. След няколко опита той доброволно се предаде и тръгна, макар и малко омърлушено. Погалих го по главата - това сякаш някак го успокои.
- Е, Кейтлин, освен да знаеш идиално португалски занимаваш ли се с нещо друго. Питам, защото очевидно не искаш да разкриеш останалите изненади. - усмихнах й се, изглеждаше наистина мило и интересно момиче.

- Всъщност, аз винаги съм пълна с изненади...Мога да учудя с по нещо дори хората, които си мислят, че знаят всичко за мен...
И наистина, такава си бях аз, непредвидлива.
- Знаеш ли, ти си първият човек тук, който знае, че говоря португалски... Дори Роуз и Кас, а те са най-добрите ми приятелки и живеят с мен, си нямат понятие, че харесвам езика... Предполагам, вече си разбрал, че най-голяма ми любов са вълните и почти никога не се разделям със сърфа си. Едва ли знаеш обаче, че освен сърфа, има още една вещ, която се е превърнала в нещо като част от облеклото ми. Китарата...
Улових учудения му поглед и се засмях.
- Е да, на пръв поглед наистина не приличам много на рокаджийка, но е факт... С Роуз и Кас имаме дори група..Вярно, свирим главно по баровете, но пак е нещо, нали така? Хм, мисля, че се разприказвах прекалено много, твой ред е...

- Радвам се, че ми сподели една от най-съкровените си тайни. Това е нещо много специално за мен, защото ти все пак не ме познаваш. - винаги ми е било странно запознанството с нови хора, които са толкова отворени към света и другите. По приницип си падах интроверт, трудно се сприятелявах и отделях повече внимание на всичко друго, което ме интересува, но не и на обкражението, което напоследък бе наблжило кота нула.
- Ами аз.. Не съм чак толкова интересен. Нямам много приятели. Имам магазин за кафе, частен студент съм, обичам да чета - такива най-обикновени неща.

- Радвам се, че ми сподели една от най-съкровените си тайни. Това е нещо много специално за мен, защото ти все пак не ме познаваш... - започна той, но явно нещо го бе смутило, защото замълча и се загледа в...Щях да кажа в обувките си, но все пак бяхме на плажа, а той беше бос, така че това май не беше най-точната дума.. Както и да е.
- Напротив, познавам те от целии...четиридесет и пет минути - ухилих му се аз в отговор.
Явно да говори за себе си не бе едно от любимите му занимания, затова опитвайки се да предотвратя опасността от настъпване на неловко мълчание, поех нещата в свои ръце.
- Хей, знаеш ли, аз също имам куче... От около половин година... Голдън ретривър е и се казва Шопен..

- Винаги ми е било интересно как стопаните избират имената на домашните си любимци. Защо си го кръстила точно Шопен? Зевс се казва така, защото когато беше малко кутре унищожи цяла енциклопедия с древноръцки митове и от нея бяха останали само няколко листа, на които имаше информация за Зевс. А и името подхожда да характера му - голяма е драка.

- Историята е доста смахната, но щом искаш да знаеш...С Роуз и Кас взехме кученцето малко преди да се преместим тук... Не знам колко време сме прекарали в спорове за името му, но трябва да е било много. Накрая решихме, че ще е най-добре то само да избере, колкото и смахнато да звучи. И така, тепърва прекрачила прага на новата къща, аз забелязах един огромен диван и само след секунди вече седях там, свирейки някаква нова мелодийка на китарата си. Кученцето, което до този момент не проявяше особено голям интерес към новото жилище, се затича към мен и веднага започна да подскача и да върти опашка около китарата... Решихме, че музиката е неговото призвание ( В интерес на истината то наистина разбира, винаги се съветвам с него, докато пиша новите мелодии на групата... ) и Роуз, както винаги пълна с идеи, предложи да го кръстим Бетовен. Сетихме се, че такова куче вече има, затова минахме на Моцарт... Това не звучеше много подходящо...След изброяването на почти всички композитори, които знаем, стигнахме до Шопен. Кучето изглежда също хареса името и...Беше решено...

- Поне историята ти е по-мирна от тази на Зевс. Наистина обичах тази енциклопедия - илюстрациите бяха неповторим шедьовър на изкуството, е и цената й не бе никак малка. - зачудих се какъв постен разговор бях започнал. Бях добър във воденето на полемика, но в обикновения диалог бях като загубен в превода - никога не можех да намеря точните думи, които да кажа и те да не прозвучат като изречени от полуидиот.
- Е, ти освен с музика занимаваш ли се с нещо друго? Работа? Учене? В смисъл, не мисля, че си на повече от 20 години.. Това, което се опитвам да кажа е.. Забрави..

Наистина нищо, ама нищо, не разбирах от енциклопедии и шефьоври на изкуството, затова бях изключително благодарна на Круз, че смени темата...Иначе сигурно щях да стоя и да отварям и затварям уста като риба на сухо.
- Е, ти освен с музика занимаваш ли се с нещо друго? Работа? Учене? В смисъл, не мисля, че си на повече от 20 години.. Това, което се опитвам да кажа е.. Забрави..
Да, за мен тази тема беше по-добре, но очевдино, не и за него. Уфф!..
- Не...Кажи... - подканих го аз. - А относно ученето - Отскоро съм студентка по вътрешен дизайн и архитектура... Освен свиренето на бандата по барове, не работя нищо друго..

- Трудно намирам думи понякога, нека това не те притеснява. - успокоително казах аз и сведох поглед. Наистина бях абсолютен неваилд в говоренето с хора. По-добре ми беше да водя полемичесн спор, там не ме караха да споделям неща за себе си и не трябваше да мисля, че изглеждам тъпо в очите на едно красиво момиче.
- Значи и ти учиш! В кой университет? - и след две висши не се бях научил да не възклицавам като уличен малкоумник, явно и третото нямаше да постигне чудеса в тази насока.

- Няма проблем - успокоих го аз... - Пък и в моята компания няма да ти се налага да мислиш какво да кажеш и дали не звучи глупаво отстрани... Всичко това по простата причина, че аз никога не млъквам. В интерес на истината говоря дори и на сън - засмях се накрая.
- Значи и ти учиш! В кой университет?
- В местния...Корнел... - отговорих с досада. Вече бях започнала да съжалявам, че се записах тук. - Ами ти?

"- В местния...Корнел... - отговорих с досада. Вече бях започнала да съжалявам, че се записах тук. - Ами ти? " - каза тя и аз останах като застрелян от упор. Оставаше ми съвсем малко да се свлека мъртъв на земята.
- Аз също уча в Корнел, но задочно. Това е третия университет, в който уча. Не се застоявам в един и същи университет. Това е третото ми висше образование, родителите ми казват, че си правя колекция от дипломи, но истината е, че просто не мога да стоя цял ден в магазина и да не правя нищо. Обичам да чета и да уча.

Хм, защо ли не го бях виждала? Странно, аз познавах половината университет, ако не и още по-голяма част.. Мислено се наругах, че съм пропуснала момче като него, но още не беше късно... Може би имах някакъв шанс. Хах, това само аз можех да си го помисля. Виждах го за първи път, а вече го спрягах като бъдещото ми гадже...
- ...Това е третото ми висше образование... - бяха единствените думи, които успях да доловя. Ух, мамка му, пак се бях отнесла.
Трябваше ми известно време да осмисля това, което бях чула току-що.. Трето висше?? Ето ги и първите две пречки - със сигурност беше доста по-умен от мен, а аз мразех да се чувствам глупава...Пък и да не говорим за възрастта му..На колко ли беше?
Погледнах часовника и разбрах, че мистерията с годините му нямаше да бъде разрешена сега... Трябваше да тръгвам..възможно най-бързо.
- Много съжалявам...Аз... трябва да вървя...
Помахах му и бързо се затичах в обратна посока.. Оо, не, бях забравила да му дам номера си! Мамка муу! Можех само да се надявам, че съдбата, макар и да не вярвах в нея, щеше да ни срещне отново.

» Морето за сърфистите